Деканът вдигна вежди насреща му.
— Естествено! Не се промъквахме като селяци, за да ги крадем от градините на други хора.
— Ама това си е традиция! Иначе се губи половината кеф!
— О, разбирам. Какво изтънчено удоволствие — да украсяваш дома си за Прасоколеда с крадени растения.
Ридкъли отпусна чело на ръцете си.
Беше чувал, че в краищата с по-суров климат наричат този проблем „зимна треска“. Ако хората са били натъпкани натясно в къщите си през късите сиви дни на зимата, започват да си лазят взаимно по нервите. Несъмнено обаче биха се намерили критично настроени наблюдатели, които щяха да отбележат, че да прекарваш дните си в университет с над пет хиляди достъпни в момента помещения (и неизвестен брой зазидани или забравени), неописуемо огромна библиотека, с най-добрите кухни в града, собствена пивоварна и мандра, обширна винарна, с пералня, бръснарница и дори алея за кегли и в същото време да споменаваш израза „натъпкани натясно“, би било преувеличение. Магьосниците въпреки това придобиваха умението да си лазят по нервите и от срещуположните краища на футболен стадион.
— Затваряйте си устите — нареди им той с досада. — Прасоколеда е! Не е най-подходящият ден за глупашки кавги, нали?
— Ами, много си е подходящ! — черногледо възрази Професорът по неопределени изследвания. — Вкъщи имахме голям късмет, ако успеехме да си доядем празничната вечеря без заяждания, че Хенри бил голям загубеняк, щом не искал да стане съдружник в бизнеса на Рони, или че никой не си правел труда да научи децата как да се държат на масата.
— Ами вкиснатите физиономии… — потръпна Пондър Стибънс.
— О, да! — охотно потвърди Професорът. — Празникът не беше същият, без всички да зяпат в стените или в тавана.
— Забавните игри бяха още по-лоши — заяви Пондър.
— Нима не беше най-зле, когато хлапетата започнат да се бият за играчките? Не минаваше Прасоколеда, без по пода да се търкалят парчетии, а всички да циврят, защото не са им позволили да ограбят подаръците на другите.
— Това не е най-лошото — намеси се с тон на познавач Лекторът по съвременни руни. — Как тъй ще мине Прасоколеда, без всички да нахлупят хартиени шапчици?
— Как забравих за шапчиците… — поклати глава Професорът. — Ох…
— По-късно — включи се отново Пондър — някой предлага: „Я да поиграем карти.“
— Точно така. Само че никой не помни правилата и се започва една игра…
— Особено ако решат да заложат по някой цент, та да стане по-интересно.
— Само след пет минути хората не си говорят доживот заради същия този цент.
— А някое противно хлапе…
— Знам, знам! По милост не го заставят да си легне рано, а то се разкрива като бъдещ главорез и мошеник и обира всички до шушка!
— Абсолютно точно!
— Ъ-ъ… — запъна се Пондър, който силно подозираше, че навремето е изпълнявал ролята на противното хлапе.
— Не забравяйте подаръците — вметна Професорът, който сякаш надникна в мислен зловещ списък.
— Колко… колко обещаващи са в красивите си опаковки… А после ги отваряш и луксозната хартия се оказва по-интересна, обаче трябва да кажеш: „Колко си мил, много ти благодаря.“ Според мен не е по-хубаво да подаряваш, отколкото да получаваш. Просто не е толкова неловко.
— Аз отдавна пресметнах — сподели Старшият наставник, — че доста съм се охарчил за подаръци, а в замяна…
— Така е с всички — вдигна рамене Професорът.
— Пръскаш цяло състояние за другите, а като изхвърлиш лъскавата хартия, оставаш с един чехъл в крещящ цвят и безумно интересна брошурка за ушната кал.
Ридкъли ги слушаше с изумление и ужас. Винаги се бе наслаждавал на всяка подробност в Прасоколеда. Радваше се да види роднините си, възхищаваше се на вкусните гозби, много го биваше в игрите на карти. И пръв нахлупваше смешната хартиена шапчица. Освен това четеше внимателно пожеланията на всяка картичка и намираше време да си спомни с добро човека, който му я праща.
А тези типове наоколо сякаш цепеха с брадви къщичка за кукли.
— О, богове! — изпъшка той накрая, загубил търпение. — Може би все пак няма Дядо Прас, щом успяхте да избълвате толкова отрова. Той не би позволил всички да са начумерени за празника!
— Слушай, Дядо Прас е древен бог на зимата — уморено отвърна Старшият наставник. — Какво общо може да има със смеха и веселието?
— Щом така ти харесва… Но ако въпреки всичко бихме пожелали да се свържем с него, как да постъпим? Да му напишем писмо ли?
— Не и тази вечер, сър — завъртя глава Пондър. — В момента би трябвало да разнася подаръците.