— Това не е река! — отсече Сюзън.
— Не е ли?
— Синя е!
О, богът се престраши да погледне.
— Нали водата е синя?
— Изобщо не е вярно!
— Тревата е зелена, водата е синя… Поне това помня.
— Е, да, донякъде…
Сюзън се поколеба. Всеки знае, че тревата е зелена, а водата — синя. Твърде често действителността се разминава с такива представи, но хората въпреки това си държат на тях. Същото е и с небесната синева.
Както се беше умислила, направи грешката да зарее поглед в небето.
Да, горе имаше небе, и то синьо. Долу пък имаше покрита със зеленина земя.
А по средата нямаше нищо. Нито еднообразна белота, нито нощен мрак. Просто нищо. Мозъкът твърдеше, че там небето и земята трябва да се срещат спретнато на хоризонта, но вместо него пустотата сякаш засмукваше очите подобно на хлабав зъб.
А слънцето се рееше под небето. И беше безметежно жълто.
Бинки стъпи на тревата до реката. Е, поне на зеленината. Повече приличаше на мъх или на податлива гъба. Конят се наведе и я подуши любопитно.
Сюзън се смъкна от гърба му, стараеше се да гледа надолу, значи право в яркосинята вода.
В нея се забелязваха оранжеви рибки. Не изглеждаха особено добре. Явно ги бе породило въображението на човек, който искрено смята, че рибата се състои от две извити линии и триъгълна опашка. Веднага й напомниха за мършавите рибки в басейна пред къщата на Смърт. Напълно подхождаха на… околната си среда. И Сюзън ги виждаше, макар част от ума й да настояваше упорито, че водата е само плътна и непрозрачна цветна ивица.
Вече знаеше къде е попаднала. Последното късче от мозайката се намести и тя прозря изведнъж. Дори се досещаше предварително как ще изглежда къщата, колко прозорци ще има и какъв дим ще излиза от комина.
Почти не се съмняваше, че на дърветата има ябълки. И са червени, защото всеки знае, че ябълките се червени. А слънцето — жълто, небето — синьо, тревата — зелена.
Но имаше и друг свят, наричан истински от хората, които вярват в него. Там небето можеше да има всякакъв цвят — от кървавочервеното на залеза до тъмносивото на бурята. Дърветата понякога изглеждаха като черни оголени клони или пък наесен приличаха на огньове. Слънцето можеше да е ослепително бяло, жълтеникаво, оранжево, алено… Водата — кафява, белезникава, зеленясала…
Тук обаче имаше само пролетни цветове. И то от пролетта на въображението.
— Това е детска рисунка — изрече Сюзън.
— Като погледна оная празнота — смънка О, богът и се прегърби на тревата, — очите ми се насълзяват. О, аз… Бълвочът на магьосниците май вече не ми действа.
— Виждала съм десетки рисунки на това място — продължи унесено Сюзън. — Туайла ги прави такива, навремето и аз… Вероятно и всички деца. Да вървим, трябва да намерим къщата.
— Каква къща? — изстена О, богът. — Би ли говорила по-тихо, главата ми ще се пръсне.
— Винаги има къща — натърти Сюзън. — С четири прозореца. И димът излиза от комина, навит на спирала. Разбери, тук е същото като в страната на Смърт. Искам да кажа, че не е истинска география.
Хленчо доближи едно дърво и заудря главата си в него, сякаш много се надяваше да го заболи.
— Прилича ми на истинска…
— Нима си виждал такива дървета? Голямо зелено кълбо върху права кафява пръчка? Прилича на близалка!
— Де да знам. За пръв път виждам дървета. Ох! Нещо ме тупна по главата. — Той се вторачи замаяно в земята. — Червено е.
— Ябълка. — Сюзън въздъхна. — Нали ябълките са червени…
Липсваха каквито и да било храсти. Затова пък се пъчеха едри цветя, всяко с по две удължени зелени листчета отдолу. Никнеха на голямо разстояние едно от друго, колкото да изпъстрят зеленината.
Щом излязоха на поляната, видяха къщата.
Не беше особено голяма. Имаше четири прозореца и врата. От комина се виеше дим като пружина.
— Смешно е, но… — замислено проточи Сюзън. — И Туайла ги рисува такива, а живее в много по-голяма къща. Аз също, обаче прекарах детството си в дворец. Защо ли?
— Може да са само двойници на тази къща — смотолеви жално О, богът.
— Какво? Наистина ли го мислиш? Хлапетата само копират това място, защото е и в главите им?
— Не ме питай, само се опитвах да водя светски разговор.
Сюзън постоя пред къщата. Думите „Сега какво?“ сякаш се надвесиха над нея. Да почука ли?…
Осъзна, че това е поредната изцепка на нормалното й мислене…
В страната, където има небе само отгоре, Средния Дейв Лилиуайт влачеше поредния чувал с пари надолу по стълбите.
— Трябва да са хиляди тука — подхвърли Мрежестия.
— Стотици хиляди — промърмори Средния Дейв.
— Ей, тука к’во има? — Котака отвори яка кутия.