— А, хартийки.
Захвърли дебелия лист в ъгъла. Средния Дейв въздъхна. Нямаше нищо против съсловната солидарност, но Котака наистина го дразнеше понякога.
— Мой човек, току-що пусна на пода нотариален акт. По-скъп е от дребните мангизи в целия чувал.
— Айде, бе! Хартийката да струва повече от монетите? Не си ли чувал приказката, че к’вото става за горене, не става за харчене?
— Не се ежи толкоз — укроти го Мрежестия. — Слушал съм аз разни истории к’ви номера си погаждат хората с тия нотариални актове. Та, значи, феята на зъбчетата си купува имоти, а?
— Нали отнейде трябва да смъква паричките за хлапетата? — вдигна рамене Средния Дейв.
— Ако гепим хартийките, стават ли наши или има някаква хитринка?
— За к’во ти са? — ухили се Котака.
— Слушай, готин, като гледам всичко туй в кулата, десет хилядарки са джобни пари…
— Значи оня няма да се усети, че…
— Господа.
Обърнаха се едновременно. Тийтайм се подпираше на отворената врата.
— Ами… таквоз, прибирахме — обясни не особено смислено Мрежестия.
— Знам. Аз ви заръчах да го правите.
— Вярно, тъй си беше — отдъхна си Мрежестия.
— А има още толкова много… — усмихна се Тийтайм.
Котака се закашля.
— Хиляди чували! — избоботи Средния Дейв. — Ами тия нотариални актове? Глей, има един и за магазинчето, дето си купувам тютюнеца в Анкх-Морпорк! Дъртият Тимбъл все мрънка за наема…
— О, значи сте посегнали и на касите — любезно отбеляза убиецът.
— Ами да…
— Добре, добре. Не съм ви молил, но няма нищо… А как иначе според вас феята на зъбчетата би си набавяла непрекъснато толкова пари? Да не си въобразявахте, че малки гномчета ровят в земята? Само че вълшебното злато е вече боклук на другата сутрин!
Разсмя се. Последва го Мрежестия, присъедини се и Средния Дейв. В следващия миг Тийтайм го налетя и го приплеска до стената.
Едрият мъж се опита да примигне и левият му клепач изведнъж пламна.
Здравото око на убиеца беше точно срещу лицето му. Ако можеше да се нарече здраво с тази зеница-топлийка. Острието на ножа не се отделяше от очите на Средния Дейв.
— Знам какво говорят хората за мен — прошепна Тийтайм. — Първо ръгам, после приказвам. Не е точно така, но защо ли да не постъпя спрямо теб в съответствие с общата заблуда? Стоиш насред замък от злато, а искаш да отмъкнеш малко грошове. Колко жалко! И какво да те правя сега? — Звънящото напрежение се поизцеди от мускулите на убиеца, но ножът не трепна. — Мислиш си, че Банджо ще ти се притече на помощ. Винаги на това си разчитал, нали? Банджо обаче ме харесва. Той е мой приятел.
Средния Дейв успя някак да съсредоточи погледа си отвъд ухото на Тийтайм. Брат му чакаше с безизразно лице да чуе нова заповед или да го споходи нова мисъл.
— Ако ми се стори, че таиш зли помисли към мен, ще се опечаля — продължи убиецът. — Не са ми останали много приятели, господин Среден Дейв. — Дръпна се с весела усмивка на лицето. — Тук царят дружба и разбирателство, нали? Банджо, помогни на брат си да стане, че май не го държат краката.
Грамадата послушно се затътри напред.
— Банджо има душа на дете — похвали го Тийтайм. — Позволявам си да твърдя същото и за себе си.
Другите се бяха вцепенили. Не бяха помръднали след изненадващото нападение. Средния Дейв беше тежичък, меко казано, а Тийтайм приличаше на пръчка, но го помете както ураган прашинка.
— Сега по въпроса за парите. Изобщо не са ми нужни — съобщи сговорчиво убиецът, възседнал чувал с дребни сребърни монети. — Ако желаете, поделете си ги. Не се съмнявам, че ще се карате и ще се мамите до полуда. Ох… Колко досадно е да присъстваш на падението на приятелите си.
Стана и ритна чувала. Зеблото се сцепи, среброто и медта се посипаха в скъпо ручейче.
— А после ще се перчите и ще прахосвате плячката за пиене и жени. Идеята за инвестиции е толкова чужда на белязаните ви дребни мозъчета…
Откъм Банджо се разнесе тътен. Дори Тийтайм млъкна, за да изчака търпеливо, докато великанът сглоби изречението.
— Аз си имам прасенце-касичка.
— Прекрасно! А какво би сторил с един милион долара?
Приглушен грохот. Лицето на Банджо се разкриви от интелектуалните усилия.
— Ами… А сега, де… Ще си купя по-голяма касичка.
— Великолепно! Време е да проверим как се справя нашият магьосник.
Убиецът излезе, без да се озърне. Банджо го последва. Другите се стараеха да не се гледат. Накрая Мрежестия се обади:
— Ама оня к’во каза? Да взимаме парите и да се омитаме ли?
— Стига глупости, бе! — сряза го Средния Дейв, захлупил с длан лявото си око. — И десет крачки няма да направим. Уф, че боли! Оня направо ми сряза скапания клепач!