— Готово, сър — обади се Тийтайм.
— Моля? — сепна се лорд Дауни, разсеял се за малко.
— Вече подготвих план, сър — търпеливо обясни младежът.
— Наистина ли?
— Да, сър.
— Толкова бързо?
— Да, сър.
— О, богове!
— Ами, сър, знаете, че ни поощряват да обмисляме и чисто хипотетични задачи…
— Да, да, тези упражнения стимулират… — Дауни едва не се задави. — Наистина ли сте отделил от свободното си време, за да размишлявате как бихте положил в земята Дядо Прас?! — изрече немощно.
— Да, сър. Не пренебрегнах и Смърт.
Старшият Убиец примига.
— Ей тъй сте седнал и сте се попитал как бихте…
— Да, сър. Събрах и любопитно досие. Разбира се, само в свободното си време.
— Господин Тийтайм, нека си изясним това веднъж завинаги. Вие сте насочвал вниманието си към намирането на способи за ликвидирането на Смърт?
— Само като хоби, сър.
— Да, разбирам. Тоест някога и аз колекционирах пеперуди — Дауни сякаш отново изпита първите трепети на работата с карфицата и отровата, — но…
— Сър, основният подход е същият както спрямо обикновения човек. Проучване на обстановката, избор на подходящия момент и конкретното средство… И пак се налага да се опираме на фактите, които сме събрали за обекта. Естествено именно за този обект ни е известно немалко.
— Значи всичко измислихте, а?
— Отдавна, сър.
— И кога по-точно, ако смея да попитам?
— Една нощ преди Прасоколеда, когато ме сложиха да спя прекалено рано.
„О, богове, аз пък се заслушвах за звънчетата на шейната му…“
— Но ще се наложи да уточня някои подробности. Сър, ще ви бъда особено признателен, ако получа достъп до определени източници в Черната библиотека. Основата на плана обаче ми е съвсем ясна.
— И все пак… мнозина твърдят, че този обект е… практически безсмъртен.
— Сър, всеки си има слабо място.
— Дори Смърт ли?
— О, да. Несъмнено.
— Нима?
Дауни пак затропа с пръсти по бюрото. Не му се вярваше хлапакът да е измислил осъществим план. Наистина мисленето му беше твърде изкривено… Само изкривено ли? Приличаше на тенджера със спагети! Но и Дебелака не беше някой мухльо в разкошна резиденция. Вероятно хората му бяха залагали капани неведнъж досега.
Олекна му. Тийтайм щеше да се издъни, може би дори фатално, ако планът му беше достатъчно тъп. И не се знаеше дали в такъв случай Гилдията ще се прости с тоновете злато.
— Добре — изрече решително. — Не е нужно и аз да знам какви са намеренията ви.
— Сър, аз и не бих се осмелил да ги споделя с вас. Убеден съм, че не бихте ги одобрил.
— Тийтайм, няма да скрия изумлението си от вашата самонадеяност.
— Сър, аз просто обмислям проблема логично.
В гласа на младока се прокрадна укор.
— Логично, значи?
— Само че гледната ми точка се различава от обичайната.
За Сюзън денят започна спокойно, макар че по пътя към парка Гауейн се постара нарочно да стъпи върху пролука между паветата.
Безметежно веселият ум на предишната гувернантка бе съчинил сред всички останали ужаси и заплахата, че свирепи мечоци изяждат децата, които стъпват по пукнатините и локвите.
Затова Сюзън свикна да носи ръжена под модно скроеното си палто. И едно замахване обикновено стигаше. Тварите се стъписваха от изненада, че някой изобщо успява да ги зърне.
— Гауейн… — строго промълви тя, загледана в нервния мечок, който вече отстъпваше заднешком.
— Да, госпожице?
— Знам, че мина оттам, за да се наложи да пребия до смърт някое нещастно животинче, чиято единствена вина се състои в непреодолимото желание да те разкъса.
— Ама аз само си подскачах…
— Именно. Нормалните деца не подскачат, освен ако са дрогирани. — Момчето й се ухили. — Измислиш ли още някоя щуротия — с равен глас добави тя, — ще ти вържа ръцете зад врата.
Той кимна и отиде да бутне Туайла от люлката.
Сюзън въздъхна от радостно облекчение. Това беше личното й откритие в педагогиката. Идиотските заплахи изобщо не притесняват децата, затова пък ги правят послушни. Особено ако бъдат описани красноречиво.
Предишната гувернантка бе призовала всевъзможни чудовища и духове в борбата си за дисциплина. Все някое от тях чакаше да схруска момченцата и момиченцата за престъпления като заекването или упоритото писане с лявата ръка. От такива тухлички се гради детската невинност.
Първоначалните опити на Сюзън да разубеждава възпитаниците си само влошиха неимоверно положението.
Туайла започна да се напишква нощем. Вероятно използваше единственото достъпно й средство за защита срещу чудовището, което се бе заселило под леглото.