Трупът се търкаляше устремно. Вероятно щеше да стигне чак до основата на кулата.
Средния Дейв отметна глава. Два етажа по-нагоре Банджо го наблюдаваше от срещуположна площадка.
Той не различаваше доброто от злото. Винаги бе оставял тази задача на брат си.
— Ех, да му се… Горкият май се е хлъзнал — смънка Средния Дейв.
— Ами да, хлъзнал се е… — съгласи се Мъхнатко, който също гледаше нагоре.
Чудна работа, как не ги забеляза досега? Бялата кула уж светеше отвътре, а пък имаше сенки, плъзгащи се по камъните. Не, в самите камъни…
— Що за шум беше оня? — сепна се Мъхнатко.
— Сега пък к’во ти се причува?
— Все едно… някой точи ножове. И то наблизичко.
— Само ние сме тука! — сопна му се Средния Дейв. — От кого се плашиш толкоз? От цветенцата навънка ли? Я ела с мен… Да видим можем ли да го свестим…
Сюзън установи, че просто не може да мине през вратата, която тъпо и упорито се съпротивяваше на набезите й. Накрая усети, че ще се натърти излишно, и се отказа. Затова натисна дръжката и отвори.
Чу как О, богът ахна. Тя обаче беше свикнала със сгради, които отвътре са доста по-просторни. Дядо й тъй и не успя да схване идеята за пределите, наложени от трите измерения.
Погледите им неизбежно се приковаха в стълбите. Започваха и от четирите страни на кулата, таванът пък се губеше в светла мараня. Спиралите сякаш чезнеха в безкрая.
После Сюзън зяпна голямата купчина насред пода.
Беше бяла и блещукаше мътно в сиянието на стените.
— Зъби…
— Май ще повърна — тъжно се обади Хленчо.
— Че какво страшно има в зъбите?
Не успя да вложи искреност в упрека си. Купчината изглеждаше направо ужасно.
— Кой е споменавал за страх? Пак съм си махмурлия… О, аз…
Сюзън пристъпи предпазливо.
Малки зъби. Детски. А купчината беше струпана твърде небрежно. Вероятно от същите злосторници, които бяха издраскали знаци с тебешир наоколо.
— Много са… — прошепна О, богът.
— Поне двайсетина милиона, ако се ориентираме по средните размери на един млечен зъб — изрече Сюзън, без да се замисли.
— Я, как го сметна толкова набързо?
— Както се пресмята обемът на конус — вдигна рамене момичето. — Пи по квадрата на радиуса по височината, делено на три. Обзалагам се, че госпожица Бут не е подозирала къде ще се възползвам от натъпканите в главата ми знания.
— Изумително! На ум ли го сметна?
— Нещо се е объркало — промълви тя, без да го слуша. — Не вярвам феята на зъбчетата да го е направила. Толкова труд, за да ги събере, и то само за да ги натрупа тук? А, видях угарка на пода. Феята едва ли си свива цигарите от боклучав тютюн.
Сюзън огледа тебеширените черти.
Някъде отвисоко долетяха гласове и тя рязко отметна глава. Стори й се, че зърна за миг лице над парапет, което се дръпна припряно. Не изглеждаше никак приказно.
Пак се взря в тебеширения кръг около зъбите. Някой бе поискал всички да са на едно място, а хората да ги заобикалят.
А около кръга имаше знаци. Сюзън притежаваше отлична памет за подробностите. Поредната наследствена черта. И една дреболия се разшава като сънена пчела.
— О, не! — ахна момичето. — Нима някому би хрумнало да…
Вик в маранята горе. По най-близките до нея стъпала се претърколи тяло. Доскоро явно бе принадлежало на слабоват мъж на средна възраст, само че стълбите се бяха отнесли немилостиво с него.
Сюзън се затича натам, но трупът избледня и се разтвори във въздуха. Остана само кърваво петно.
Нещо звънна. Един лост отскочи от парапета, заби се в мрамора и затрептя.
Мрежестия стигна задъхан до горната площадка.
— Господин Тийтайм, долу има някакви хора! — изхъхри той. — Дейв и другите слязоха да ги спипат!
— Е, и? Просто ги… премахнете.
— Само дето… единият е момиче, господине.
Убиецът изобщо не се озърна.
— Значи ще ги премахнете любезно.
— Да, господине… Ясно… — Мрежестия се прокашля. — Господине, не искате ли да знаете защо са дошли?
— О, небеса, не! Не страдам от излишно любопитство. Върви, върви.
Мрежестия постоя, почеса се и затупурка бързо по стъпалата. Някъде по средата дочу скърцане като от разсъхнала се стара врата.
И пребледня.
„Стига бе, к’во като е врата?“ — успокои го разсъдливият преден дял на мозъка му. Наистина тук имаше стотици врати, но… Не помнеше някоя от тях да е скръцнала досега.
Един друг дял, който си кротуваше до гръбначния мозък, се намеси: „Не е никоя от тукашните врати. Знаеш ти коя е, знаеш…“
Не бе чувал този звук от трийсетина години.
Изквича тихичко и започна да прескача по четири стъпала наведнъж.
В ъглите сенките потъмняваха.