Сюзън тичаше нагоре и влачеше неуморно Хленчо.
— Имаш ли представа какво са сторили?! — възклицаваше на бегом. — Знаеш ли защо са оградили с онзи кръг всички зъби?! Какво могъщество! Ох…
Когато Мрежестия стигна до първия етаж, вече се тресеше целият, но съвсем не от преумора. Втурна се право към изхода и Средния Дейв едва успя да го сграбчи.
— Пусни ме, бе! Онуй ме гони!
— Ей, виж му мутрата… — стъписа се Котака. — Все едно му се е изпречил призрак.
— Да, ама не е призрак — смънка Мрежестия. — По-лошо е…
Средния Дейв се засили и му стовари тежък шамар.
— Я се стегни! Отвори си зъркелите! Нищо не те гони! Пък и ние на всекиго ще вземем мярката, ясно?
Ужасът бе успял да се поизцеди от душицата му. Мрежестия огледа стълбите с подозрение. Никъде нищо не видя.
— А тъй те искам — промърмори Средния Дейв, но не го пусна. — Казвай сега к’во ти се привидя.
— Май беше оня гардероб. Айде де, смейте ми се…
Никой дори не се усмихна.
— Кой гардероб? — колебливо попита Котака.
— А бе, като бях малък… Имахме си един вехт гардероб. От дъб. И на него едно… едно… като лице. — Лицата наоколо бяха не по-малко вдървени от онова в спомените му. — Е, не истинско, ами… една такваз украса около ключалката. Само като я погледнех накриво, ставаше лице. Натикаха гардероба в мойта стая, щото беше голям, а всяка нощ… всяка нощ…
Те бяха зрели мъже или поне бяха живели по няколко десетилетия. Незнайно защо повечето цивилизации смятат, че е едно и също. За пръв път обаче виждаха някого от своите да се гърчи от ужас.
— И к’во? — дрезгаво го подкани Котака.
— …и ми шепнеше разни неща — довърши Мрежестия досущ като мишка в тъмница. Спогледаха се.
— К’ви неща, бе? — попита Средния Дейв.
— Не знам! Пъхах си главата под възглавницата! И без туй бях хлапе тогаз! Накрая татко ми се пищиcа, нацепи гардероба с брадвата и го изгори на двора. Накара ме да гледам.
— Да знаете, с мен е същото, като съм на тъмно — гузно сподели Котака.
— Леле, и ти ли започна! — хвана се за главата Средния Дейв. — Нали не те е страх от тъмното? С туй те знаят хората. Влизал съм с тебе в к’ви ли не мазета и не знам си къде още. Нали от туй ти излезе прякорът, бе? Котака, щото виждаш на тъмно.
— Да, де… Човек почва да се инати, да знаеш. Като пораснеш, викаш си: „Сенки и измишльотини, друго няма.“ Пък и не е като онуй тъмно в наш’то мазе.
— А, за тебе са приготвили нещо специално, тъй ли? — изсумтя Средния Дейв.
Подигравката не предизвика очакваната реакция.
— Вярно — простичко отвърна Котака. — Специално си беше.
— Наш’то мамче ни пердашеше, ако се напъхаме в мазето — спомни си Средния Дейв. — Там й беше казанът за ракия.
— Глей ти… — промълви Котака сякаш от безмерната далечина. — Нашият татко пък ни пердашеше, ако се измъкнем от мазето. И айде стига с тия истории.
Стигнаха до първия етаж. Нямаше нито натрапници, нито труп.
— Не може да е оживял, нали? — смотолеви Средния Дейв.
— Нали го видях, като прелетя — вдигна рамене Котака. — Ако си жив, няма как да ти се изкриви вратът чак толкоз… — Рязко се обърна и примижа към маранята. — Ама кой шава там?
— Разделяме се и по стълбите! — троснато нареди Средния Дейв. — Тоя път няма да ни се измъкнат.
— Кои са тия? Що са се довлекли тука?
— А ние що се довлякохме? — промърмори Мъхнатко, който се оглеждаше неуморно. — Да сте чували някакво щракане, все едно са ножици?
— Не съм чувал.
— И аз не съм.
— Причуло ти се е.
Мъхнатко кимна унило.
Докато изкачваше неохотно стъпалата, малки сенки пробягваха по дяланите камъни и се събираха около краката му.
Сюзън се шмугна в първия страничен коридор, по който от двете страни се редяха бели врати.
— Май ни видяха. А ако те са феи на зъбчетата, значи някой глупак е приложил на практика девиза „Равен шанс за всички“…
Отвори наслука една врата.
Стаята нямаше прозорци, но беше чудесно осветена от стените. По средата стърчеше витринка със счупено стъкло. Картонени късчета белееха по пода.
Сюзън взе едно и прочете на глас:
— „Томас Агуе, на четири години и почти девет месеца, «Дворцов булевард» 9, Сто Лат.“
Буквите бяха равни и приятно закръглени. Тя влезе забързано в отсрещната стая и завари същото опустошение.
— Вече знаем къде са били зъбчетата. Онези са ги събрали и са ги отнесли долу.
— За какво са им?
Сюзън въздъхна.
— Магията е толкова стара, че вече почти никой не я смята за магия. Ако имаш кичур, отрязан нокът или зъб от някого, можеш да наложиш властта си над него.
О, богът се съсредоточи мъчително.