— Никакъв алкохол, така ли? — пожела да се увери О, богът.
— Никога! — гордо натърти Вайълет. — Татко ме възпита да бъда порядъчно момиче.
След малко Сюзън трябваше да се изпречи пред погледите им, за да привлече някак вниманието им.
— Може ли да се заемем с по-неотложните неща? Благодаря. Вайълет, кой ви доведе тук?
— Не знам! Обикалях си по задачите както винаги, после ми се стори, че някой се прокрадва зад мен. Изведнъж всичко потъмня и когато се опомних, бяхме… Видяхте ли какво има навън?
— Да.
— Ами вече бяхме тук. Онзи големият ме носеше. Наричат го Банджо. Не е лош човек, само е… особен. Муден… и в главата. Другите са бандити. Внимавайте с онзи, който има едно стъклено око. Всички се боят от него освен Банджо.
— Стъклено око ли?
— По дрехите познах, че е от Гилдията на убийците. Името му е Тийтайм. Май се опитват да откраднат нещо… Цяла вечност пренасяха зъбчетата и ги струпваха долу. Ужасно! Благодаря — каза мило на О, бога, който й помогна да се изправи.
— Около тях е очертан магически кръг — промълви Сюзън.
Устата и очите на Вайълет образуваха три кръгчета.
— Но защо?!
— Според мен използват зъбчетата, за да установят контрол над децата. С магия.
— Ах, какъв ужас!
Сюзън неволно помисли, че този начин на изразяване е неподходящ за пораснало момиче, но пък сигурно се използва, за да внуши у намиращите се наблизо същества от мъжки пол впечатлението колко е крехка и беззащитна въпросната особа. Съзнаваше, че е несправедливо, а и никому не е нужно да се занимава с такива дреболии. Отгоре на всичко беше права, а от това й ставаше още по-неприятно.
— Да, ужасно е.
— Ами да, с тях има и един магьосник! Носи островърха шапка!
— Крайно време е да я изведем оттук — настоя О, богът с излишен драматичен привкус.
— Добра идея — съгласи се снизходително Сюзън. — Да вървим.
Някой май бе дръпнал Котака нагоре с такава светкавична бързина, че ботушите не са успели да го последват.
А това доста разтревожи Средния Дейв. Да не говорим пък за миризмата. Иначе кулата нито вонеше, нито ухаеше на нещо, тук обаче се усещаше дъх на гъби и пръст.
Челото му се набръчка. Средния Дейв крадеше и убиваше, затова бе развил у себе си изтънчени морални норми. Предпочиташе да не краде от бедняци, може би не само защото нямаше какво да им отмъкне. Ако се наложеше да причини болка, стараеше се да не осакатява човека. А когато покрай всичко друго се видеше принуден да очисти някого, внимаваше жертвата да не се мъчи много или поне да не издава по-силни звуци.
Цялата тази история започваше сериозно да му опъва нервите. Обикновено дори не забелязваше, че ги има.
А от Котака беше останал само чифт ботуши.
Изтегли меча си от ножницата.
Пълзящите над него сенки се поотдръпнаха.
Сюзън подаде глава да огледа стълбите и едва не опря нос в стрела, заредена в арбалет.
— Айде сега всичките излезте да ви виждам — нехайно заповяда Мъхнатко. — А ти, госпожичке, не посягай към тоя меч, дето си го препасала. Ще вземеш да се порежеш.
Сюзън се опита да стане невидима и не успя. Досега го постигаше с такава лекота, че често й се случваше неволно и изпадаше в разнообразни неловки ситуации. Случваше се да си чете книжка в леглото, а хората се чудеха как е излязла от стаята си, без никой да забележи. Тук обаче упорито си оставаше достъпна за всеки поглед.
— Това място не ви принадлежи! — сопна се, отстъпвайки.
— Ъхъ, ама ей тоя арбалет си е мой. Затуй вървете си кротичко пред мене, ще отидем да си поприказваме с господин Тийтайм.
— Извинете, но бих искал да проверя нещо — учтиво изрече Хленчо.
Много учуди Сюзън със следващата си постъпка — протегна ръка и притисна пръст към върха на стрелата.
— Ей, к’во ти става, бе? — сащиса се и Мъхнатко.
— Усетих я, обаче известна степен на болка би трябвало да е част от нормалната ми реакция — поклати глава О, богът. — Налага се да ви предупредя, че най-вероятно съм безсмъртен.
— Да, но ние двете най-вероятно не сме — напомни му Сюзън.
— Безсмъртен, а? — търпеливо се ухили Мъхнатко. — Значи ако ти забода тая стрела в главата, няма да ритнеш камбаната?
— Е, щом поставяте въпроса така… Знам, че ще ме заболи много…
— Досетливко си ти. Айде, размърдайте се.
— Когато нещо се случи — прошепна Сюзън, — вие двамата се опитайте да стигнете до първия етаж и да излезете оттук, ясно? Ако тук нещата потръгнат съвсем зле, конят поне може да ви изведе от това място.