— И какво се опитваш да ми кажеш? Нали наех вас, яките мъжаги, за да отстранявате подобни досадни проблеми?
Устните на Средния Дейв по навик се свиха за няколко топли думи, но вместо това се чу:
— Добре, ама кого си имаме насреща? Караконджоли? Вампири?
Тийтайм въздъхна.
— Предполагам, че са служители на феята на зъбчетата.
— Няма начин да са като ония, дето ги разкарахме оттука — врътна глава Средния Дейв. — Ония си бяха нескопосани мърльовци. А все едно земята се е отворила и е глътнала Котака. — Поумува и се поправи. — Таванът, де… — Страшна картинка се мярна в неговото рядко употребявано въображение. Прогони я. — И момичето го няма.
— Нима? Защо ли си спомням как ви казах, че трябва да бъде убита?
Средния Дейв се притесни. Мамчето Лилиуайт възпита момчетата си да се държат прилично с жените. Внушенията й бяха оставили незаличими следи в съзнанията им, подкрепени и от белезите по задниците им.
Останалите авери пък нямаха нищо против да се отърват от всекиго, ако стои на пътя им към сериозни суми, но страшно се подразниха заради момичето. Как тъй Тийтайм ще им заповядва да очистят някого просто защото вече не му е нужен?
— Мислехме си… А бе, не се знае к’во може да стане…
— Тя не ни е необходима — вдигна рамене убиецът.
А Сайдни ровеше припряно в донесените справочници.
— Туй място направо си е лабиринт… — въздъхна Средния Дейв.
— Уви, прав си. Аз обаче не се съмнявам, че които и да са нежеланите посетители, ще успеят да ни намерят. Може би прекалявам с надеждите, но, току-виж, опитат и нещо героично…
Вайълет и Хленчо тичаха надолу по стълбите.
— Знаете ли как можем да напуснем това място? — попита тя.
— А вие не знаете ли?
— Има някаква… пролука. Ако вървите към нея и знаете, че е там, преминавате.
— Известно ли ви е къде е тази пролука?
— Не! Досега не съм стъпвала тук! И ми бяха нахлупили чувал на главата, когато дойдохме! Аз само прибирах падналите зъбчета на дечицата! — Вайълет захлипа. — Връчват ти списъка, обясняват ти за пет минути какво да правиш, дори ти удържат по десет цента на седмица за стълбата. Признавам, сбърках с малкия Уилям Рубин миналата седмица, но да ми бяха казали! Уж трябвало да се вземе който и да е зъб, ако…
— А… в какво се състоеше грешката?
— Случи се, защото той си беше пъхнал главата под възглавницата, но когато ни дават клещите, изобщо не им хрумва да ни обяснят, че не бива…
Хленчо си мислеше, че тя несъмнено има приятен глас, но защо ли го дразнеше?
— Най-добре да излезем от тази кула — предложи той. — Иначе може да ни чуят.
— А с какъв вид божествена работа се занимавате? — престраши се да попита тя.
— Ами… О, аз… Това-онова… Аз…
Хленчо се напъваше да съчини нещо въпреки пулсиращата болка в слепоочията си. И тогава го осени една от онези идеи, които изглеждат великолепни на пияна глава. Е, да, някой друг бе погълнал алкохола.
— Всъщност съм на свободна практика — изрече той с измъчена бодрост.
— Но как е възможно да съществува бог на свободна практика?!
— Вижте какво… Ако някой от останалите поиска да излезе в отпуск или да се поразсее, аз го замествам. — В тези обстоятелства може би не беше най-мъдрото решение да дава воля на въображението си. — Честно казано, прекалено зает съм напоследък. Не успявам дъх да си поема. Нямате представа как ме експлоатират! Изобщо не се замислят редно ли е да се отдадат на удоволствия, въплътени в някой бял бик или лебед. Само ме тупат по рамото: „Ей, Хленчо, приятелче, поеми нещата, отговаряй на молитвите и така нататък, знаеш какво да вършиш.“ Нямам свободна минутка, но в тези времена не можеш да отказваш каквато и да е работа…
Вайълет се кокореше очарована.
— А кого замествате в момента?
— Хм, ами… Бога на махмурлука…
— Бог на махмурлука ли?! Ужасно!
Хленчо огледа за миг своята изцапана и смачкана тога.
— Сигурно така изглежда отстрани… — успя да измънка.
— Не сте особено подходящ за тази работа.
— О, знам, знам!
— Повече ви прилича да сте в ролята на някой от най-важните богове — въодушевено продължи Вайълет. — Лесно си представям как замествате например Йо или Провидението.
И неговото чене увисна на свой ред.
— Веднага познах, че тази роля не е за вас… — похвали и себе си тя.
Някой вече опираше острието на меч в шията му.
— К’во става тука, бе? — изръмжа Мрежестия. — И Алея на влюбените ли си имаме?
— Я го оставете на мира! — възмути се Вайълет. — Той е бог! Ще съжалявате за нахалството си!
Хленчо преглътна много внимателно. Мечът като че беше добре наточен.