— Бог, значи? На к’во си бог?
Той пак се опита да преглътне.
— Ами на това-онова…
— Стига, бе… Леле, колко се стреснах! Трябва да стъпвам на пръсти около тебе, а? Да не вземеш да ме поразиш с някоя мълния? Ще ми съсипеш настроението, да знаеш.
Хленчо не смееше да помръдне главата си. Но беше съвсем сигурен, че с периферното си зрение долавя смътно стрелкащи се сенки по стените.
— А сега, де! — подсмихна се Мрежестия. — Май ни свършиха мълниите? Ей, сетих се нещо! Нивгаш не съм клъцвал гърлото на…
Скърцане.
Лицето на бандита беше на една педя от очите на Хленчо, затова О, богът можа да проследи промяната от първия ред, образно казано.
Очите на мъжа се завъртяха диво, а от устата му се изтръгна само едно „гър“.
Хленчо се осмели да отстъпи крачка-две назад. Мечът не шавна в ръката на Мрежестия. Стоеше и трепереше, имаше вид на човек, който жадува да провери има ли нещо зад гърба му, но не би посмял, защото може и да има.
О, богът не разбираше как някакво си скърцане ще ти подейства толкова опустошително. Озърна се към първата площадка на стълбите.
— Ама кой успя да сложи незабелязано онова нещо там? — учуди се Вайълет.
Беше най-обикновен гардероб. От тъмен дъб и с малко финтифлюшки по вратичките, залепени в безсилен опит да се прикрие фактът, че това си е една изправена кутия.
— Може би сте се опитал — предположи тя — да го ударите с гръмотевица, но сте прескочил малко по-натам в речника?
— Моля?
Хленчо гледаше ту вцепенения мъжага, ту гардероба. Дърводелското произведение беше толкова обикновено, че чак изглеждаше… зловещо.
— Ами „гърдероб“ като че е малко преди „гърмотевица“…
Тя се намръщи съсредоточено. Някаква част от съзнанието на Хленчо замърмори: „Падам си по момиче, което не е особено наясно с правописа. От друга страна, тя май си пада по същество с тога, върху която сякаш банда невестулки си е правила оргия. По-добре да спра дотук…“
Основната част обаче се чудеше защо от гърлото на този човек се изтръгва само бълбукане. Това все пак е гардероб!
— Не, не! — замънка Мрежестия. — Не ща!
Мечът издрънча на каменните плочи. Грубиянът направи крачка заднешком по стъпалата. Съвсем бавно. Изглеждаше, че нещо го придърпва въпреки истеричните усилия на всичките му мускули.
— Какво не искате? Не разбирам… — промълви Вайълет.
Хленчо за пръв път наблюдаваше как някой се обръща, все едно гигантска ръка го стиска за главата и го върти.
— Не, не, не, не… — Мрежестия се препъваше по стълбата. — Помогнете ми! — прошепна смазан.
— Не мога да схвана проблема — вдигна рамене Хленчо. — Това е гардероб, нали? Служи за натъпкване вътре на старите дрехи, за да няма място за новите.
Вратичките се разтвориха подканящо. Мрежестия успя да разпери ръце и да се запъне. За миг застина в тази поза.
После беше всмукан рязко и вратичките треснаха. Малкото бронзово ключе се завъртя.
— Трябва да го измъкнем оттам! — възкликна О, богът и се втурна нагоре.
— Но защо? — възпротиви се Вайълет. — Не са особено мили хора! А и тъкмо този ми правеше непристойни намеци, когато ми носеше храна.
— Е, да, но…
Хленчо бе виждал досега такова лице само в огледалото. Мрежестия му се стори смъртно болен.
Завъртя ключето и отвори вратичките.
— О, аз…
— Не искам да гледам! Не искам да гледам! — изчурулика Вайълет, надничайки настървено над рамото му.
Хленчо се наведе и вдигна ботушите, оставени грижливо точно по средата. После ги остави полека и заобиколи, за да погледне задната страна на гардероба.
Беше направена от шперплат и в единия ъгъл имаше щампован надпис с поизбледняло мастило: „Фирма «Дратли и синове», улица «Федра», Анкх-Морпорк.“
— Магически ли е? — нервно попита Вайълет.
— Не знам дали нещо магическо носи и фирмения знак на производителя…
— Да, обаче наистина има и вълшебни гардероби! — все още неспокойно възкликна тя. — Ако влезеш в тях, излизаш в някоя вълшебна страна.
Хленчо пак мина отпред, за да погледне ботушите.
— Хм… Вероятно.
— МИСЛЯ, ЧЕ ЕДНО ОБЯСНЕНИЕ Е НАПЪЛНО УМЕСТНО В СЛУЧАЯ.
— И аз си мисля, че ни го дължиш — потвърди Ридкъли. — Наоколо щъкат разни изродчета и ни ядат чорапите и моливите, а малко по-рано отрезвявахме един тип, който се мисли за Бога на махмурлука. И ние решихме, че нещо лошо е сполетяло Дядо Прас. Прави бяхме, нали?
— Хексът беше прав, господин Архиканцлер — учтиво, но твърдо го поправи Пондър.
— ХЕКСЪТ ЛИ? КАКВО Е ХЕКСЪТ?
— Ъ-ъ… Хексът мисли… тоест изчислява, че днес трябва да е настъпила огромна промяна в природата на вярата.
Незнайно защо Пондър си представяше, че Смърт едва ли би одобрил появата на неживи творения, които мислят.