— ГОСПОДИН ХЕКСЪТ Е ПРОЯВИЛ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА ПРОНИЦАТЕЛНОСТ. ДЯДО ПРАС БЕШЕ… — Смърт млъкна, за да подбере нужните му думи. — ЛИПСВА ДОСТАТЪЧНО СМИСЛЕНО ПОНЯТИЕ В ЧОВЕШКИЯ ЕЗИК. ОТ ЕДНА СТРАНА, МОЖЕМ ДА ГО ОБЯВИМ И ЗА МЪРТЪВ, НО ОТ ДРУГА СТРАНА, НЯМА ДА Е СЪВСЕМ ТОЧНО… ЕДИН БОГ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ УБИТ. НЕ И НАПЪЛНО. ДА РЕЧЕМ, ЧЕ БЕШЕ ЖЕСТОКО ОГРАНИЧЕН В СЪЩЕСТВУВАНЕТО СИ.
— Ех, богове! — поклати глава Ридкъли. — Кому се е приискало да изрита стареца от сцената?
— ТОЙ ИМА ВРАГОВЕ.
— Че какво е сторил? Да не е пропуснал някой комин?
— ВСЯКО СЪЩЕСТВУВАЩО СЪЗДАНИЕ ИМА ВРАГОВЕ.
— Сериозно? Всяко?!
— ДА. И ТО МОГЪЩИ ВРАГОВЕ. НО ТОЗИ ПЪТ ТЕ ПРЕКАЛИХА. ВЕЧЕ ИЗПОЛЗВАТ ХОРА ЗА ДЕЯНИЯТА СИ.
— Ама кои са те?
— ОНЕЗИ, КОИТО СМЯТАТ, ЧЕ ВСЕЛЕНАТА ТРЯБВА ДА ПРЕДСТАВЛЯВА КУПЧИНА КАМЪНИ, ОБИКАЛЯЩИ ПО СПРЕТНАТИ ОРБИТИ. ЧУВАЛ ЛИ СИ НЯКОЙ ДА СПОМЕНАВА РЕВИЗОРИТЕ?
— Предполагам, че Ковчежникът може да се е пооплескал, какъвто си е…
— ГОВОРЯ ТИ НЕ ЗА РЕВИЗОРИ НА ФИНАНСИ, А НА РЕАЛНОСТИ. ТЕ СМЯТАТ ЖИВОТА ЗА ПЕТНО ВЪРХУ ВСЕЛЕНАТА. ЗА ЗАРАЗА. ЗА МРЪСОТИЯ, КОЯТО САМО ИМ РАЗВАЛЯ ХУБАВИЯ РЕД.
— И какъв трябва да е този ред?
— Този, който осигурява ефективно функционираща Вселена.
— Хм, аз пък си мислех, че тя функционира заради нас… Всъщност за да го има Професора по приложна антропика, но и ние се облажваме покрай него. — Архиканцлерът се почеса по брадата. — И аз щях да ръководя един идеално функциониращ Университет, ако не ми се мотаеха разни студенти в краката.
— ИМЕННО.
— Значи искат да се отърват от нас?
— ИСКАТ ДА БЪДЕТЕ ПО-МАЛКО СКЛОННИ КЪМ… ОХ, ЗАБРАВИХ ДУМАТА. ДЯДО ПРАС Е СИМВОЛ НА ТОВА ВАШЕ СВОЙСТВО. МОЖЕ БИ СКЛОННОСТТА КЪМ НЕИСТИНИ? — Смърт щракна с пръсти и ехото отскочи от стените. — ИЛИ Е ПО-ПРАВИЛНО ДА ГИ НАРЕКА „ОБНАДЕЖДАВАЩИ ЛЪЖИ“?
— Неистини ли? — промърмори Ридкъли. — Че аз съм честен, колкото е дълъг денят! Добре де, какво пък толкоз казах тоя път?
Пондър го дърпаше за робата. Зашепна настойчиво в ухото му. Архиканцлерът се прокашля от неудобство.
— Току-що ми беше напомнено, че днес всъщност е най-късият ден в годината. Това обаче изобщо не поставя под съмнение моята позиция, макар да благодаря на колегата си за неоценимия му принос и неизменната готовност да поправя моите дребни, но внасящи известни затруднения грешки. Все пак продължавам да твърдя, че аз имам забележителното качество да се придържам към истината. Изявленията ми пред Съвета на магьосниците не би трябвало да се включват в сметката.
— ИМАХ ПРЕДВИД ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО. ХМ… ТОЕСТ НАВИКА ВИ ДА УВЕРЯВАТЕ ВСЕЛЕНАТА, ЧЕ ТЯ НЕ Е ТОЧНО ТОВА, КОЕТО ВСЪЩНОСТ Е.
— Сега ме оплете напълно — врътна глава Архиканцлерът. — Впрочем тъй и не разбрах защо ти вършиш неговата работа.
— НЯКОЙ ТРЯБВА ДА Я СВЪРШИ. НЕВЕРОЯТНО ВАЖНО Е ДА БЪДЕ ВИДЯН И ДА ПОВЯРВАТ В НЕГО. ПРЕДИ ИЗГРЕВ ТРЯБВА ДА СЕ НАТРУПА ДОСТАТЪЧНО СИЛНА ВЯРА В ДЯДО ПРАС.
— Защо?
— ЗА ДА СЕ ИЗДИГНЕ СЛЪНЦЕТО В НЕБЕТО.
Двамата магьосници зяпнаха Смърт.
— РЯДКО СЕ ШЕГУВАМ — увери ги той. В този миг се разнесе писък на бездънен ужас.
— Май беше Ковчежникът — досети се Ридкъли. — А се чувстваше необичайно добре днес…
Причината за потреса на Ковчежника лежеше на пода в неговата спалня.
Беше мъртвец. Нито един жив човек не би могъл да има такова изражение на лицето си.
Други магьосници вече бяха нахълтали в стаята. Ридкъли ги разблъска безцеремонно.
— Ех, богове… Що за физиономия! Като гледам, споминал се е от страх. Какво ли се е случило?
— Доколкото можахме да установим фактите — важно започна Деканът, — Ковчежникът отворил гардероба и намерил този човек вътре.
— Нима? Не бих казал, че горкият ни Ковчежник е чак толкоз страшен.
— Не ме разбра, Муструм. Трупът просто се стоварил върху него.
Ковчежникът стърчеше в ъгъла с присъщата си гримаса на блажено мозъчно сътресение.
— Ей, драги, добре ли си? — подхвана го Архиканцлерът. — Колко са единадесет процента от 1276?
— Сто и четиридесет цяло и тридесет и шест стотни — безметежно отвърна Ковчежникът.
— Аха, във форма си — весело го похвали Ридкъли. — Само тая история малко ме притеснява… Не сме имали труп в гардероб след произшествието с Архиканцлера Бъкълби.
— Всички го предупредихме, че ключалката заяжда — мрачно отрони Деканът. Ридкъли пак се вторачи в трупа.
— Случайно да го познавате? Прилича ми на уличен бияч. И къде ли са му ботушите?
Деканът извади стъклено кубче от джоба си и го размаха над тялото.
— Сериозни тавматургични смущения, господа — съобщи след малко. — Изтърсил се е тук с магия. — Започна да рови по джобовете на трупа и извади шепа малки бели нещица. — Ъ-ъ-ъх!… Зъби!