— Кой идиот ходи със зъби в джобовете? — изненада се Архиканцлерът.
— Може би некадърен боксьор? — предположи Професорът по неопределени изследвания. — Ще отида да повикам Модо. Не е зле да махне тези тленни останки оттук.
— Щом имаме данни от тавмометъра — замисли се Ридкъли, — защо да не се допитаме до Хекса?
— Муструм — строго изрече Деканът, — аз продължавам да държа на убеждението си, че все пак има проблеми, които можем да решим и без участието на онази мислеща… мелница.
Смърт оглеждаше внимателно Хекса.
— ЗНАЧИ ТОВА Е МАШИНА ЗА МИСЛЕНЕ?
— Ъ-ъ… да, сър — потвърди Пондър Стибънс. — Когато споменахте… Ами вижте, Хексът вярва във всичко… Но нали слънцето все пак ще изгрее? Това му е работата ъ края на краищата.
— ОСТАВИ НИ САМИ.
Пондър забърза с гърба напред към вратата.
Мравките щъкаха по тръбичките. Зъбните колелца се въртяха. Голямото воденично колело с овчите черепи скрибуцаше кротко. Някъде из механичните дебри писукаше мишка.
— ТУК ТВЪРДЯТ, ЧЕ СИ МИСЛИТЕЛ. ИСКАМ ДА СТИГНЕШ ДО ЛОГИЧНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА ПОСЛЕДСТВИЯТА, КОИТО ЩЕ НАСТЪПЯТ, АКО ХОРАТА ПРЕСТАНАТ ДА ВЯРВАТ В ДЯДО ПРАС. ОТГОВОРИ МИ — СЛЪНЦЕТО ЩЕ СЕ ИЗДИГНЕ ЛИ В НЕБЕТО?
Минаха няколко минути. Колелцата се въртяха. Мравките подтичваха. Мишката писукаше. Пясъчен часовник се спусна на пружина. Полюля се и отскочи нагоре.
Хексът написа: +++ Слънцето няма да се издигне в небето. +++
— ПРАВИЛНО. КАК МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДОТВРАТЕНО ТОВА?
+++ С твърда и непоклатима вяра. +++
— ПРАВ СИ. ИМАМ ЗА ТЕБ ЕДНА ЗАДАЧА, МИСЛЕЩА МАШИНО. ВЯРВАЙ В ДЯДО ПРАС.
+++ Изпълнявам инструкцията. +++
— Е, ВЯРВАШ ЛИ В ДЯДО ПРАС?
+++ Вярвам. +++
— ВЯРВАШ… ЛИ… В… ДЯДО… ПРАС? ОТГОВОРИ МИ.
+++ ВЯРВАМ!!! +++
Настъпи промяна в нелепото струпване на тръбички и частички. Голямото колело се намести в ново положение. От другата страна на стената забръмчаха пчели.
— ДОБРЕ.
Смърт понечи да си тръгне, но перодръжката заскърца трескаво. Изчака и взе изписания лист.
+++ Скъпи Дядо Прас, за Прасоколеда си пожелавам… +++
— О, НЕ. ТА ТИ НЕ МОЖЕШ ДА МУ ПИШЕШ… — Смърт се замисли. — А ЗАЩО НЕ?
+++ Така е. Вече имам право. +++
Смърт дочете списъка.
— ВСЕ ПАК ТИ СИ МАШИНА. ВЕЩИТЕ НЯМАТ СТРЕМЕЖИ. ЕДНА ДРЪЖКА НА ВРАТА НЕ ИСКА НИЩО, МАКАР ДА Е СЛОЖЕН МЕХАНИЗЪМ.
+++ Всички неща копнеят да бъдат нещо друго. +++
— УБЕДИТЕЛЕН ДОВОД.
Смърт се сети за мъничките алени цветчета в черните дълбини.
— ПОВЕЧЕТО ПОНЯТИЯ В ТВОЯ СПИСЪК СА МИ НЕПОЗНАТИ. УВИ, ЕДВА ЛИ И ЧУВАЛЪТ ЩЕ УСПЕЕ ДА ИЗПЪЛНИ ЖЕЛАНИЯТА ТИ.
+++ Много съжалявам. +++
— НО НИЕ ЩЕ НАПРАВИМ ВСИЧКО ПО СИЛИТЕ СИ — обеща Смърт. — ПРИЗНАВАМ, ЧЕ ЩЕ МИ ОЛЕКНЕ, КОГАТО ТАЗИ НОЩ ОТМИНЕ. НЕСРАВНИМО ПО-ТРУДНО Е ДА ПОДАРЯВАШ, ОТКОЛКОТО ДА ПОЛУЧАВАШ. — Той бръкна в чувала. — Я ДА ВИДИМ СЕГА… НА КОЛКО ГОДИНКИ СИ?
Накрая Сюзън вървеше бавно и на пръсти по стъпалата, а с дясната си ръка стискаше дръжката на меча.
„Ето ме тук, практично настроена към живота гувернантка, която на ум събира по-бързо, отколкото останалите на хартия, а се катеря в кула с формата на зъб, собственост на феята на зъбчетата, и се каня да размахвам меч, собственост на Смърт… Всеки път едно и също. А как ми се иска поне един месец, един-единствен проклет месец да ми се размине без тези глупости!“
Чуваше гласове малко по-нагоре. Обсъждаха някаква ключалка.
Надникна иззад ъгъла от последното стъпало.
Тук май имаше временен бивак. Виждаха се разни торби и постелки. Двама седяха на сандъци и наблюдаваха трети, който човъркаше врата в извита стена. Единият мъж беше най-чудовищната грамада, която бе виждала през живота си — от онези месести великани, чиито наглед убедителни тлъстини при нужда се оказват купища от съвсем леко отпуснати мускули. А другият…
— Здрасти — приветства я някой весело до ухото й. — Как се казваш?
Тя се застави да извие главата си към него много бавно и отмерено.
Първо видя мътния сив блясък на стъкленото око. После жълтеникавобяло око с точица вместо зеница.
А около очите имаше дружелюбно розово лице, увенчано с невинни къдрици. Всъщност беше доста хубаво като за мъж, обаче очите подсказваха, че може и да е откраднато от другиго.
Ръката й посегна неволно, но веселият младок я изпревари — вече измъкваше ножницата изпод колана й.
— А, не! — отпъди той небрежно опитите й да си върне оръжието. — Виж ти, виж ти… Каква изненада! Бяла костена дръжка, безвкусни орнаменти с черепни мотиви… Второто любимо оръжие на Смърт, нали? Страхотна Прасоколеда си прекарвам тази година! И тъй, ти трябва да си Сюзън Сто-Хелит. Благородничка. Бих ти се поклонил — той изпърха леко назад, — но се боя да не ми сториш нещо страшно…