Животното беше мъртво. Езикът му висеше от устата.
Риданията напираха, а неуморната гувернантка в ума й отбеляза, че това е реакция, дължаща се на изтощението и излишните вълнения. Струваше ли си да плаче над едно мъртво прасе?
Останалата част от Сюзън заудря с юмруци по четинестия труп.
— Не можеш да ме подведеш така! Спасихме те! Не е редно да ми умреш накрая!
Подухна ветрец.
Нещо се надигаше иззад снега. Клоните на древните дървета се полюшваха и ронеха ледени иглички.
Светлината връхлетя Сюзън като безмълвен ураган. Беше ослепителна. Огромното червено кълбо сякаш превърна в огън скрежа по дърветата.
Златно сияние се стовари върху върховете и ги преобрази в мълчаливи вулкани. Продължи нататък, изпълни долините и заля в неудържим прилив склоновете…
Стенание.
Вместо глигана в снега лежеше човек.
Имаше само животинска кожа около слабините. Дългата му коса беше сплетена на гърба и закоравяла от кръв и лой. Рани покриваха тялото му там, където кучетата бяха нахапали глигана.
Сюзън го позяпа, после нещо различно от ума й я подтикна да къса ивици от фустата си, за да превърже най-лошите рани. „Мислиш трезво и в най-напечените положения — похвали я слабичко гласче в главата й. — Вероятно е вроден недостатък.“
Сини криволици и спирали покриваха кожата на мъжа под замръзващата кръв. Той отвори очи към небето.
— Можете ли да станете?
Погледът му се спря на нея. Мъжът понечи да се надигне и отново се свлече на гръб.
Накрая все пак му помогна да седне. Изправиха се с клатушкане. Сюзън се стараеше да не забелязва вонята му, която имаше силата на точно прицелен юмрук в носа.
Предпочете да слязат надолу по склона. Краката му май схванаха идеята.
Препъваха се в заснежената гора, грейнала в оранжеви отблясъци от слънцето.
Татуираният мъж до нея изхриптя, изплъзна се от ръцете й и тупна на колене и длани. Впи пръсти в гърлото си и се задави.
— Сега пък какво има? Какво ви стана?
Очите му се въртяха, той се дереше по гръкляна.
— Нещо е заседнало ли?
Мъжът се бореше да си поеме дъх.
Сюзън пъхна ръцете си под мишниците му и го вдигна, после стегна ребрата му. „О, богове, как беше по-нататък, нали ни обясняваха в училището?…“
Той се закашля, нещо отскочи от близкото дърво и падна на снега.
Малко черно бобче.
Високо в клоните изписука птичка. Сюзън вдигна глава. Едно мушитрънче й се опули и прескочи на съседния клон.
Когато се обърна, мъжът беше друг. Носеше тежки кожи и ботуши. Подпираше се на копие с каменно острие и изглеждаше много по-як.
Сянка се стрелна между дърветата. За миг се мярна бял елен и изчезна.
А мъжът беше остарял, макар очите му да си оставаха същите. Носеше широко дълго расо и приличаше на жрец.
Тя не отклони поглед при следващия птичи зов. И разбра, че се е заблудила — мъжът не се променяше, както се обръщат страниците на книга. Всички нетрайни образи си оставаха в него. Външността му зависеше от погледа на наблюдателя.
„Добре, че съм хладнокръвна и съм свикнала с щуротиите. Иначе щях да се разтревожа…“
Стигнаха до края на гората.
Чакаха ги четири огромни шопара, над които се издигаше пара, а шейната зад тях несъмнено бе сглобена грубо от одялани трупи. По почернялото дърво личаха маски — издълбани може би с камък, а може би от вятъра и дъжда.
Дядо Прас седна в шейната. Натежа с последните крачки, вече беше почти невъзможно да се види друг образ освен огромния старец в червено наметало. Ледени кристалчета блещукаха тук-там по плата. И само в несигурната им светлина се показваше за миг четина или зурла.
Дядо Прас се понамести и извади от шейната фалшива брада. Взря се недоумяващо в нея.
— ИЗВИНЯВАЙ. ТОВА БЕШЕ МОЕ.
Дядо Прас кимна на Смърт с признанието, което един майстор занаятчия дължи на друг. После кимна и на Сюзън. Тя не знаеше дали е получила благодарност. По-скоро беше жест на одобрение за свястно свършената неотложна работа.
Той цъкна с език и шейната се плъзна по снега
— Слушала съм — разсеяно промърмори Сюзън, — че представата за червено-белите одежди на Дядо Прас се е наложила не много отдавна.
— НЕ Е ВЯРНО. ХОРАТА СА СИ Я ПРИПОМНИЛИ.
Шейната беше малко петънце на отсрещния склон.
— Е, не знам за неговите дрехи, но с моята рокля е свършено. Иска ми се да те попитам от чиста любознателност… Сигурен ли беше, че ще оцелея?
— БЯХ НАПЪЛНО УБЕДЕН В ТОВА.
— О, колко ми олекна…
— ЩЕ ТЕ ОТВЕДА ОБРАТНО — предложи Смърт след краткото мълчание.
— Благодаря. А сега… Кажи ми, моля те…
— КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО ТИ НЕ ГО БЕШЕ СПАСИЛА?
— Да! Слънцето щеше да си изгрее въпреки всичко, нали?