— Тогава би ли ме целунал отново? — прошепна Хенри.
Тя беше полуоблечена, изпълнена с желание и под него, а той беше лудо влюбен в нея. Нямаше начин да успее да отхвърли искането й.
Отново я целуна с цялата емоция, която пулсираше в душата му. С едната си ръка леко погали гърдите й, а друга прокара през косата й. Целуна я с чувство за безкрайност, почти не можеше да повярва, че е възможно едно докосване на устните й да бъде толкова завладяващо, че да не изпитва нужда да се спусне обратно към шията или ушите, или гърдите й.
Но ръцете му бяха съвсем друго нещо и той усети как една от тях се спусна по равнината на корема й и все по-надолу до къдравите косъмчета, които покриваха женствеността й. Тя се вцепени, но не много, защото той вече беше преодолял сдържаността й, като си играеше с гърдите й.
— Шшт, любов моя — прошепна той. — Просто искам да те докосна. Господи, имам нужда да те докосна.
Хенри разпозна бурните емоции в гласа му, тя чувстваше по същия начин тялото си. Нареди си да се успокои, когато той вдигна глава и се взря дълбоко в очите й, после попита:
— Може ли?
Гласът му беше толкова болезнено смирен и пълен с уважение, че си помисли, че тя самата ще се разпадне. Кимна отсечено, мислейки си, разбира се, че онова, което ще почувства ще бъде приятно. Това беше Дънфорд и той никога не би направил нещо, за да я нарани. Ще бъде хубаво. Ще бъде хубаво.
Сгреши.
Тя почти извика от спазмите на удоволствие, които преминаха през тялото й при неговото докосване.
— О, Боже господи — ахна тя. „Хубаво“ дори не беше началото, с което да опише онова, което той направи с нея. Беше твърде прекрасно, твърде силно. Тялото й не можеше да го понесе. Тя започна да се дърпа от него, като си мислеше, че всеки момент ще избухне, ако продължи с това сладко мъчение.
Дънфорд се засмя на реакцията й.
— Ще изгориш килима — пошегува се той.
Хенри го погледна заслепено, съзнанието й беше толкова замъглено от страст, че й трябваха няколко секунди, за да разбере думите му. Той се засмя отново и се претърколи заедно с нея, като я взе на ръце и я отнесе на леглото.
— Знам, казах, че леглото ще е голяма грешка — промърмори той, — но не мога да ожуля гърба ти, нали?
Тя усети как потъва в леглото и след миг той отново беше върху нея. Ръката му моментално се спусна по тялото й към нейната женственост, където той отново започна да я докосва и дразни, като я водеше все по-далеч и по-далеч към забвението. Дънфорд плъзна пръстите си вътре в нея, а палецът му продължаваше да дразни най-чувствителната точка на нейната плът. Той се стрелваше навътре и навън, навътре и навън…
— Дънфорд — задъха се Хенри. — Аз… ти…
Тялото му я притискаше към матрака. Той беше твърд и горещ и тя не можеше да контролира тялото си, краката й сами се увиха около него.
— Боже Господи, Хенри — простена той, — толкова си готова. Толкова… не искам да… никога не съм имал намерение…
Хенри не се интересуваше от неговите намерения. Всичко, което искаше, беше мъжът в ръцете й — мъжът, когото обичаше. Желаеше всичко от него. Тя притисна бедрата си нагоре и се отърка в твърдостта му.
Нещо в него се скъса, пръстите му се отдръпнаха от нея и той яростно смъкна бричовете си.
— Хен — изстена той. — Имам нужда от теб. Сега. — Ръцете му се спуснаха върху гърдите й, а след това върху дупето и бедрата. Те като че ли се спускаха със светкавична бързина, движени от решимостта да докоснат всеки сантиметър от копринената й кожа.
Дънфорд нежно хвана стегнатите й бедра от вътрешната им страна и ги разтвори. Върхът на мъжествеността му я докосна и той изпъшка, когото докосна влажната й сърцевина.
— Хенри, а-аз… — Устните му не можаха да изрекат въпроса, но тя успя да го види в очите му и кимна.
Дънфорд нежно се насочи напред, но нейната мека кожа се съпротивляваше на това ново вмешателство.
— Шшт — промърмори той. — Отпусни се.
Хенри кимна. Никога не си беше представяла, че един мъж може да е толкова голям вътре в нея.
— Хенри — прошепна той със загрижено изражение, — може да те заболи. Но само за момент. Ако можех…
Тя докосна бузата му.
— Знам.
Той се изтласка напред и тя го прие напълно. Хенри застина при внезапната болка.
Дънфорд веднага спря, като държеше тялото си на разстояние от нейното, подпрян на лакти.
— Нараних ли те? — попита той веднага.
Тя поклати глава.
— Не много. Просто… сега вече е по-добре.