Бързо стигна до крайната си точка, ръцете й все още стискаха часовника. Поглеждайки надолу, тя видя, че беше 11:44. Трябваше да мине бързо през града.
Имаше няколко файтона, наредени в опашка и Хенри скочи в първия, давайки адреса на Кристин Фоулър.
— И карай бързо на там — решително каза тя, опитвайки се да имитира тона на Дънфорд, когато иска нещо да се свърши незабавно.
Кочияшът сви по Оксфорд Стрийт, после продължи по този път няколко минути докато не направи серия от завои, които ги изведоха на Ръсел Скуеър.
— Пристигнахме — каза той, очевидно очаквайки тя да излезе.
Хенри погледна часовника. 11:56. Дънфорд все още не беше пристигнал. Той бе извънредно точен, но не и от типа хора, които притесняват домакините с ранното си пристигане.
— Ъъ, само ще изчакам за момент — извика тя. — Имам среща с един човек, а той не е пристигнал още.
— Това ще ви струва допълнително.
— Ще ви платя допълнително.
Кочияшът я огледа добре и явно реши, че само някой с много пари може да се облече в такива скандални дрехи, после седна обратно, решавайки, че да седи в Блумсбъри беше много по-лесно, отколкото да се оглежда за друг пътник.
Хенри гледаше в малкия си часовник, наблюдавайки как стрелката на минутите бавно се носеше към дванадесет. Най-накрая чу тропота от конски подкови и погледна нагоре, разпознавайки каретата на Дънфорд, която идваше от долния край на улицата.
Тя сдържа дъха си. Той слезе, изглеждаше много елегантен и както винаги, невероятно привлекателен. Хенри въздъхна раздразнено. Любовницата му нямаше да иска да го пусне, когато изглеждаше така.
— Това ли е личността, която чакате? — попита кочияшът.
— Не съвсем — предпазливо каза тя. — Ще се наложи да почакам още малко.
Той сви рамене.
— Парите са си ваши.
Дънфорд изкачи стъпалата и почука по вратата. Звукът от тежкото месингово чукало проехтя по улицата, опъвайки и без това раздрънканите нерви на Хенри. Тя притисна лице към прозореца. Кристин Фоулър вероятно имаше прислужник, който да отвори вратата, но Хенри искаше да има добра гледка просто за всеки случай.
Вратата се отвори, за да покаже поразителна красавица с гъста, черна коса, която се спускаше надолу по гърба й в леки вълни.
Очевидно не беше облечена да посреща обикновени посетители. Хенри погледна надолу, оглеждайки собственото си определено неподходящо облекло и се опита да игнорира болката в корема си.
Точно преди вратата да се затвори, Кристин сложи ръка върху задната част на главата на Дънфорд, притегляйки устните му надолу към своите. Ръцете на Хенри се свиха в юмруци. Вратата се затвори преди да успее да види точно колко дълбоко се целуваха.
Тя погледна надолу към ръцете си. Ноктите й бяха забити до кръв в дланите й.
— Това не беше по негова вина — измърмори под носа си тя. — Той не предизвика целувката. Не беше негова вината.
— Казахте ли нещо? — извика кочияшът.
— Не!
Той седна обратно, очевидно решавайки, че всичките му теории за общата глупост на жените са се потвърдили.
Хенри заудря нервно с ръка по седалката. Колко време щеше да му отнеме, за да каже на Кристин, че трябва да си намери нов покровител? Половин час? Със сигурност не повече. Може би четиридесет и пет минути, просто за да бъде великодушен, в случай, че имаше да извърши парична уговорка с нея. Хенри не я интересуваше колко много злато щеше да й даде, стига да се отърве от нея. Завинаги.
Поемайки дълбоко въздух, за да овладее напрежението, което препускаше в нея, Хенри постави часовника в скута си. Тя го загледа докато започна да вижда двойно и очите й се насълзиха. Наблюдаваше как малката стрелка се движи надолу към три и си казваше сурово, че е твърде оптимистична; не беше възможно той да приключи с тази работа само за петнадесет минути.
Наблюдаваше докато малката стрелка падаше дори още по-ниско, достигайки до шест. Тя преглътна неудобно, казвайки си, че след като годеникът й е толкова мил мъж, ще иска да съобщи новините на любовницата си нежно. Затова сигурно му отнемаше толкова време.