После се обърна и се запъти обратно нагоре по стълбите, всяка стъпка изискваше изключително количество енергия, за да се изкачи.
Тя се отправи към стаята си и след като затвори и заключи вратата, легна върху леглото.
Сви се на топка и остана в тази поза часове наред.
Дънфорд се усмихна, когато икономът му подаде бял плик. Когато го вдигна от сребърния поднос, той разпозна почерка на Хенри. Той беше същият като нея, помисли си той, спретнат и прав, без цветиста украса.
Дънфорд отвори плика и извади листа.
„Скъпа моя Розалинд…“
Глупавото момиче беше объркало писмата и пликовете. Дънфорд се надяваше, че има причина за нетипичната й разсеяност. Той започна да сгъва писмото отново, но тогава зърна името си. Любопитството спечели срещу скрупулите, и той разгъна листа.
Няколко мига по-късно той падна от вцепенените му пръсти и се понесе към земята.
Естествено, аз ще се омъжа за него само заради Станидж Парк…
Естествено, аз ще се омъжа за него само заради Станидж Парк…
Естествено, аз ще се омъжа за него само заради Станидж Парк…
Мили Боже, какво беше направил? Тя не го обичаше. Никога не го бе обичала. Вероятно никога нямаше да го обича.
Колко ли много се беше смяла. Той се отпусна в стола. Не, не се беше смяла. Въпреки пресметливото си поведение, Хенри не беше жестока. Просто обичаше Станидж Парк повече, от колко можеше някога да обича нещо друго — или някого другиго.
Неговото беше любов, на която никога нямаше да бъде отговорено.
Боже, това беше иронично. Той все още я обичаше. Дори след това, все още я обичаше. Беше й толкова бесен, че почти я намрази, но все още я обичаше. Какво, по дяволите, щеше да прави?
Той стана на крака олюлявайки се и си наля питие, без да съзнава, че все още дори не беше настъпил следобеда. Пръстите му стискаха чашата толкова силно, че беше чудо, че не я счупи. Той изпи до дъно питието и когато това не намали болката му, изпи още едно.
Дънфорд си представи лицето й, умът му рисуваше деликатните, подобни на крила вежди, върху тези поразителни сребристи очи. Можеше да види косата й, да определи до един безбройните цветове, които съставяха тази буйна грива, която по-скоро бе неточно да се нарече светло кафява. А устата й… тя винаги беше в движение — усмихваше се, смееше се, цупеше се.
Целуваше.
Можеше да почувства устните й под своите. Те бяха меки, пълни и толкова страстни в отговор. Тялото му се втвърди, когато си спомни чистия възторг от докосването й. Тя беше невинна и все пак инстинктивно знаеше как да го привърже със страст.
Той я искаше.
Искаше я със сила, която заплашваше да го погълне.
Все още не можеше да развали годежа.
Трябваше да я види още един последен път. Трябваше да я докосне и да види дали щеше да издържи на това мъчение.
Обичаше ли я достатъчно, за да мине през тази сватба, след това, което бе разбрал?
Мразеше ли я достатъчно, за да се ожени за нея, само за да я контролира и наказва за начина, по който го беше накарала да се чувства?
Само още един път.
Трябваше да я види само още един път. Тогава щеше да знае.
Глава двадесет и втора
— Лорд Станидж е тук, за да ви види, мис Барет.
Сърцето на Хенри заблъска в гърдите й при съобщението на иконома.
— Да му съобщя ли, че не сте си у дома? — каза той, забелязвайки колебанието й.
— Не, не — отговори тя, навлажнявайки нервно устни. — Ще сляза долу. — Хенри остави писмото, което пишеше на Ема. Херцогиня Ашбърн вероятно щеше да се откаже от приятелството си с нея, веднага след като се разчуеше за разваления годеж. Хенри беше решила, че иска да изпрати едно последно писмо, докато все още можеше да брои Ема за приятелка.
Това е, каза си тя, опитвайки се да се пребори с буцата в гърлото си. Сега той те мрази. Знаеше, че го е наранила, вероятно също толкова, колкото той нея.
Тя стана, приглади надолу полите на бледожълтата си сутрешна рокля, онази, която й беше купил в Труро. Не беше сигурна защо накара камериерката си да извади тази рокля от дрешника сутринта. Вероятно беше отчаян опит да задържи малка част от щастието си.
Сега се чувстваше само глупава. Сякаш роклята можеше да поправи разбитото й сърце.