Една от прислужниците бе на стълбите и хранеше с морков Руфъс. Хенри я помоли да се погрижи за ваната й, навеждайки, се, за да погали заека по главата. След това отвори вратата и се насили да поздрави по обичайния начин мисис Симпсън. Хенри се усмихна на икономката, взе една ябълка и отхапа, преди да се обърне към нея. Изражението на Симпи бе доста странно, почти ядосано.
— Симпи, всичко наред ли е? — попита Хенри, преди да повдигне ябълката към устните си за нова хапка.
— Той се върна.
Хенри замръзна, зъбите й бяха забити в ябълката. Бавно я извади от устата си, оставяйки перфектни отпечатъци от зъбите си върху нея.
— Предполагам, че имаш предвид съпруга ми — каза тя внимателно.
Мисис Симпсън кимна и даде воля на чувствата си:
— Трябваше да му кажа какво мисля за него, без да се замислям за последствията. Трябва да е чудовище, за да те остави по този начин. Той…
Хенри не чу остатъка от думите й. Краката й, неподвластни на ума й, вече я извеждаха от кухнята към страничното стълбище. Не знаеше дали бяга към него или далеч от него. Нямаше никаква представа къде се намира той. Можеше да е в кабинета, всекидневната или в спалнята.
Затаи дъх, надявайки се да не е в спалнята, отвори вратата и замръзна. Никога не е била човек с късмет.
Дънфорд стоеше до прозореца и изглеждаше непоносимо красив. Бе свалил палтото си и разхлабил вратовръзката си. Наклони глава в поздрав към нея:
— Хенри.
— Върнал си се — успя само да каже тя.
Той сви рамене.
— Аз… т-трябва да се изкъпя.
Намек за усмивка докосна устните му.
— Направи го тогава — каза той и посегна към звънеца.
— Вече се погрижих да поръчам. Прислугата всеки момент трябва да е тук, за да напълни ваната.
Дънфорд отпусна ръката си и се обърна.
— Предполагам, че се питаш защо се върнах.
— Ами… всъщност да. Не мисля, че е свързано с мен.
Той трепна.
— Ема роди момченце. Реших, че би искала да знаеш.
Наблюдаваше как изразът на лицето й се промени от безнадеждно недоверие към истинска радост.
— О, но това е чудесно — възкликна тя. — Дадоха ли му вече име?
— Уилям — отвърна смутено той. — Нарекоха го с моето име.
— Трябва да си много горд.
— Всъщност доста, ще бъда кръстник, това е голяма чест.
— О, да. Трябва да си щастлив, те също.
— Много са щастливи.
В този момент нямаше какво повече да си кажат. Хенри се втренчи в краката на Дънфорд, а той в челото й.
— Наистина трябва да се изкъпя — изтърси тя накрая.
Последва почукване на вратата и две прислужници влязоха, носейки кофи пълни с гореща вода. Изкараха ваната от стаята за преобличане и започнаха да я пълнят.
Хенри се вгледа във ваната, а на свой ред Дънфорд се втренчи в нея, представяйки си я докато се къпе. В крайна сметка изруга и напусна стаята.
Следващия път, когато Хенри срещна съпруга си, тя ухаеше повече на цветя, отколкото на свинарник. Дори облече една от роклите си, защото не искаше той да мисли, че носи мъжки дрехи само за да го дразни. Не искаше да му доставя удоволствие, като му даде да разбере колко често бе в мислите й.
Преди вечеря той я чакаше в трапезарията, а пред него на масата бе поставена чаша уиски. Изправи се, когато тя влезе, очите му се спряха на лицето й, а изражението му можеше да се определи единствено като измъчено.
— Изглеждаш прекрасно, Хен — каза той, но звучеше сякаш му се искаше да не е така.
— Благодаря, ти също изглеждаш добре. Всъщност винаги изглеждаш добре.
— Желаеш ли питие?
— Ъъъ… да. Не. Имам предвид да… Да, желая.
Той й обърна гръб и се засуети с гарафата, така че тя не успя да види усмивката му.
— Какво предпочиташ?
— Всичко би било подходящо.
Дънфорд й наля чаша шери:
— Заповядай.
Тя взе чашата от протегнатата му ръка, уверявайки се, че няма да го докосне. Реши, че виното ще я подкрепи, отпи глътка и попита:
— Колко дълго планираш да останеш?
Устните му се извиха в усмивка:
— Какво нетърпение да се отървеш от мен, нали?
— Не — отрече тя веднага. — Въпреки че по-скоро мислех, че ти няма да искаш да прекараш твърде дълго време с мен. Аз ще съм напълно доволна да останеш. — И само от гордост добави: — Няма да нарушиш ежедневието ми.