— Ставай, Дънфорд — промърмори тя, стараейки се да го изправи на краката му.
Той премигна няколко пъти сънливо:
— Хен?
— Време е за лягане, Дънфорд.
— Ще се присъединиш ли? — усмихна се той небрежно.
Сърцето й подскочи.
— Аз… о… не, Дънфорд, аз съм напълно облечена. И… ъм, имам задължения, с които трябва да се заема. Да, задължения.
Продължавай да говориш Хен, за да не се изкушиш да го последваш.
Дънфорд изглеждаше напълно съкрушен, но се наведе напред и прошепна пиянски:
— Може ли да те целуна?
Хенри преглътна, не беше сигурна дали е буден. Веднъж преди време я бе целунал докато спеше, какво лошо щеше да има, ако се случеше още веднъж. А тя го искаше толкова отчаяно… копнееше така силно за него.
Повдигна се на пръсти и притисна устните си към неговите. Чу стона му, след което ръцете му я обгърнаха, а дланите му се плъзнаха по гърба й.
— О, дяволче — простена той. Ако все още спеше, помисли си тя, поне този път искаше правилния човек. Искаше нея.
Точно сега я желаеше. Само нея.
Яростно разкъсаха дрехите си, докато вървяха към леглото, върху което паднаха с преплетени ръце и крака. Той я целуваше отчаяно и вкусваше кожата й, сякаш бе вода, а той умиращ от жажда. Тя бе също толкова обезумяла, обви краката си около него, опитвайки се да го придърпа по-близо и по-близо до себе си, до момента, в който се слеят в един човек.
Преди да се усети той бе вътре в нея, усещането бе сякаш самото небе се бе спуснало в спалнята им, обвивайки ги в перфектна прегръдка.
— О, Дънфорд, обичам те, обичам те, обичам те! — думите излетяха от сърцето към устните й, изпращайки гордостта й по дяволите.
Вече не я интересуваше, че не бе достатъчно женствена за него. Обичаше го, и той я обичаше по собствен начин, и тя щеше да каже и направи всичко необходимо, за да го задържи. Щеше да преглътне гордостта си, да се унижи — всичко, само за да се избави от болезнената самота, която бе изпитала през изминалия месец.
Изглежда сякаш Дънфорд не я бе чул, толкова бе погълнат от желанието на тялото си. Той се потопи в нея, всеки тласък изтръгваше от устните му стенание. Хенри не можеше да разчете изражението на лицето му, дали изпитваше агония или наслада, а може би по малко и от двете. Накрая точно когато женствеността й започна да трепери около него, той проникна в нея с един последен тласък, крещейки името й, докато се изливаше в нея.
Дъхът на Хенри спря, когато бе завладяна от собственото си освобождение. Приветства тежестта на Дънфорд, когато той рухна върху нея, наслаждавайки се на резките движения, които съпътстваха накъсаното му дишане. Лежаха така в продължение на няколко минути, мълчаливи и задоволени, когато той изпъшка и се претърколи от нея.
Сега бяха един до друг, лице в лице и Хенри не можеше да откъсне очи от него, а той се наведе напред и я целуна.
— Каза ми, че ме обичаш — прошепна той.
Хенри не отговори, чувстваше се сякаш бе хваната в капан.
Ръката му стисна бедрото й.
— Обичаш ли ме?
Тя се опита да каже да, опита се да каже и не, но не успя да му отговори. Думите я задушаваха, тя се освободи от прегръдката му и изпълзя от леглото.
— Хенри — гласът му беше нисък и настояваше за отговор.
— Не мога да те обичам! — изкрещя тя, пъхайки ръце в разкъсаната преди малко риза.
Дънфорд се втренчи в нея, шокиран, в продължение на няколко секунди, преди да попита:
— Какво искаш да кажеш?
Хенри напъха ризата в панталоните си.
— Нуждаеш се от повече, отколкото мога да ти дам — обясни тя, сдържайки риданията си, — затова никога няма да бъдеш това, от което аз се нуждая.
Сърцето на Дънфорд бе наранено, и той не обърна внимание на първата половина от думите й, фокусиран единствено върху втората. Изражението му стана каменно, отдалечи се от леглото и се зае с обличането на собствените си дрехи.
— Добре тогава — каза той с равен тон, който целеше да скрие колко му е трудно да сдържа емоциите си. — Незабавно заминавам за Лондон, още този следобед, ако е възможно.
Хенри преглътна мъчително.
— Това достатъчно скоро ли е за теб?
— Ти… заминаваш? — попита тя, гласът й бе много тих.
— Нали това искаш? — извика той, извисявайки се над нея, като опасен и гол бог. — Нали?
Хенри поклати глава, движението бе съвсем леко, но той го забеляза.
— Тогава какво, по дяволите, искаш? — извика отново Дънфорд. — Знаеш ли изобщо?