— Здравей, малко зайче. За вечеря тази вечер има заешка яхния.
Руфъс скочи на крака и се затича право към ръцете на Хенри. Когато осъзна, че е заловен, той започна да се извива, но Хенри уверено го задържа и започна да го успокоява.
— Какво ще правиш с него?
— Ще го върна в кухнята, където му е мястото.
— Мисля, че мястото му е навън. Или в тенджерата за яхния.
— Дънфорд, той е домашният ми любимец! — Тя изглеждаше ужасена.
— Обича прасета и зайци — промърмори той. — Момиче с нежно сърце.
Те вървяха към кухнята в тишина, а единственият звук, който се чу, бе ръмженето на Руфъс, когато Дънфорд се опита да го погали.
— Заекът ръмжи ли? — попита той, неспособен да повярва на ушите си.
— Очевидно, да.
Когато стигнаха в кухнята, Хенри пусна пухкавата топка на пода.
— Симпи, ще ми дадеш ли един морков за Руфъс?
— Това малко дяволче пак ли беше избягало? Сигурно се е измъкнал, когато вратата беше отворена.
Икономката вдигна морков от една купчина зеленчуци и го провеси пред заека. Той заби зъбки в него и го издърпа от ръката й. Дънфорд го наблюдаваше с интерес, докато Руфъс привършваше моркова.
— Наистина много съжалявам за документите ти — каза Хенри, осъзнавайки, че днес се бе извинила повече пъти, отколкото през последната година.
— Аз също — каза той разсеяно, — но винаги мога да изпратя бележка на Левърет и да му кажа да ми изпрати друго копие. Още една седмица няма да е проблем.
— Сигурен ли си? Не искам да развалям плановете ти.
Той въздъхна, чудейки се как тази жена успя да преобърне живота му за по-малко от четиридесет и осем часа. Поправка: тази жена, прасето и заекът.
Увери Хенри, че унищожените документи не са сериозна пречка, после се сбогува с нея и се върна в стаята си, за да прегледа други документи, които бе донесъл със себе си и за да си открадне малко почивка, от която толкова се нуждаеше.
Въпреки че двамата с Хенри бяха постигнали примирие, той все пак не желаеше да признае, че го бе изтощила. И това някак го караше да се чувства по-малко мъж.
Щеше да се почувства много по-добре, ако знаеше, че Хенри се оттегля в стаята си по абсолютно същата причина.
Късно същата вечер Дънфорд четеше в леглото, когато внезапно му хрумна, че ще мине още една седмица преди да разбере, какво точно е оставил Карлайл на Хенри в завещанието си.
Това наистина бе единствената причина той да е нетърпелив да прочете документа. Макар Хенри да настояваше, че Карлайл я е пренебрегнал в завещанието си, Дънфорд изпитваше известни съмнения. Най-малкото Карлайл би трябвало да е посочил неин настойник, нали? В края на краищата тя бе само на двадесет години.
Изумителна жена бе неговата Хенри. Човек трябваше да уважава нейната всеотдайна решителност. Но въпреки способностите й, той изпитваше някаква странна отговорност за нея. Може би заради треперенето на гласа й, когато се извиняваше за плановете си да го изгони от Станидж Парк. Или заради истинската мъка в очите й, когато бе признала, че няма къде другаде да отиде.
Каквато и да бе причината, той искаше да се увери, че тя има сигурно място в света.
Но преди да направи това, в края на краищата искаше да види какво е предвидил за нея Карлайл в завещанието си. Една седмица не би трябвало да има някакво значение, нали? Той сви рамене и отново насочи вниманието към книгата си. Почете още няколко минути преди концентрацията му да бъде нарушена от някакъв звук от килима.
Той погледна, но не видя нищо. Реши, че това е нормален скърцащ звук от стара къща, и отново започна да чете.
Хръс, хръс, хръс. Ето го отново.
Този път, когато Дънфорд вдигна погледа си, видя чифт дълги черни уши да се мушкат под ръба на леглото.
— О, за Бога — изпъшка той. — Руфъс.
Сякаш по команда, заекът скочи на леглото, приземявайки се върху книгата. Той погледна към Дънфорд, а малкият му розов нос потрепваше.
— Какво искаш, зайче?
Руфъс изви ухо и се наведе напред, сякаш казваше: „Погали ме“.
Дънфорд сложи ръка между ушите на заека и започна да го чеше. С въздишка, той каза:
— Това със сигурност не е Лондон.
Тогава, когато заекът отпусна глава върху гърдите му, той изненадан осъзна, че не желае да бъде в Лондон. Всъщност, той не е искаше да бъде никъде другаде.
Глава шеста
Хенри прекара следващите няколко дни, като запознаваше Дънфорд със Станидж Парк. Той искаше да научи всички подробности за новия си имот, а за нея нямаше нищо по-хубаво от това да излага многото му отлични качества.