Докато обикаляха къщата и околните земи, те си приказваха за това и онова, понякога за нищо специално, понякога за най-големите загадки в живота. За Хенри, Дънфорд беше първият човек, който някога бе искал да прекара толкова време с нея.
Той се интересуваше от това, което имаше да каже тя, не само по въпроси за имота, но също така и относно философията, религията и живота като цяло. Още по-ласкателен бе фактът, че той изглежда се интересуваше от мнението й за него. Опитваше се да изглежда обиден, когато тя не се смееше на шегите му, извърташе очи, когато той не се смееше на нейните, сръчкваше я с лакът в ребрата, когато нито един от тях не успяваше да се засмее на нечия друга шега.
С една дума, той стана неин приятел. И ако в корема й се появяваха странни неща всеки път, когато той се усмихнеше… е, тя можеше да се научи да живее с това. Предполагаше, че той има такъв ефект върху всички жени.
На Хенри не й мина през ума, че това са най-щастливите няколко дни от живота й, въпреки че ако имаше времето да помисли за това, би осъзнала, че са точно такива.
Дънфорд бе също толкова завладян от събеседничката си. Любовта на Хенри към Станидж Парк бе заразна и той се оказа не само заинтересован, но и загрижен за подробностите около имота и неговите работници. Когато една жена от наемателите благополучно роди първото си дете, негова бе идеята да донесе кошница с храна, така че тя да не трябва да се товари с готвене за следващата седмица.
Той изненада дори себе си, когато се отби до новоизградения свинарник, за да донесе малинов пай на Свинкъс. Прасето изглежда обичаше сладко, разсъждаваше той, и въпреки размера си, то всъщност бе един вид симпатяга.
Но той щеше да се забавлява дори ако Станидж Парк не бе негов. Хенри бе прекрасна компания. Притежаваше свежест и честност, каквато не бе срещал от години. Дънфорд бе благословен с прекрасни приятели, но след толкова дълго време в Лондон, бе започнал да мисли, че в душата на всеки има поне малко цинизъм.
Хенри, от друга страна, беше изумително открита и пряма. Нито веднъж не бе видял познатата маска на отегчение от живота да засенчва лицето й. Хенри изглежда се грижеше прекалено много за всичко и всеки, за да си позволи да скучае.
Не можеше да се каже обаче, че със своите широко отворени невинни очи тя бе склонна да мисли само най-доброто за всеки. Притежаваше дяволито остроумие и не се свенеше да си служи с него от време на време, когато намираше някой от селяните за извънредно глупав. Дънфорд бе склонен да й прости тази слабост; обикновено се съгласяваше с оценката й относно глупавите хора.
Все по-често се улавяше как я наблюдава странно, докато се чудеше как кестенявата й коса се превръща в златна на слънце или защо тя винаги смътно му миришеше на лимони… Е, това можеше да се очаква. Беше минало дълго време, откакто за последно бе с жена. Любовницата му бе в Бирмингам за две седмици, на посещение при майка си, когато бе тръгнал. А Хенри можеше да бъде доста привлекателна по свой собствен нетрадиционен начин.
Не, че това, което изпитваше към нея бе смътно подобно на желание. Но тя бе жена, а той мъж и така естествено, я усещаше. И разбира се, я беше целунал веднъж, дори и случилото се да бе инцидент. Тя трябваше да очаква, че той ще си спомня тази целувка всеки път, когато е близо до нея.
Такива мисли обаче бяха далеч от съзнанието му, докато си наливаше питие в салона една вечер, седмица след пристигането си. Почти беше време да се оттеглят за вечеря и Хенри щеше да пристигне всеки момент.
Той трепна. Щеше да бъде ужасна гледка. Колкото и необикновена да бе Хенри, тя все още се преобличаше за вечеря, което означаваше, че щеше да сложи една от онези отвратителни дрехи — той потръпна, не можеше да ги нарече рокли. Трябваше да й признае, че тя изглежда бе наясно колко са ужасни. С още по-голямо уважение трябваше да й признае, че успява да се държи така, сякаш това няма значение. Ако не я бе опознал толкова добре през последните няколко дни, никога не би си представил, че тя не мисли облеклото си, ако не за последен писък на модата, то поне за задоволително привлекателно.
Но той бе забелязал колко внимателно тя избягва да се оглежда в огледалата, които украсяваха стените на салона, където се срещаха преди вечеря. И когато се озовеше в капана на отражението си, не можеше да скрие горчивата гримаса, която преминаваше през лицето й.