Искаше да й помогне, осъзна той. Искаше да й купи рокли и да я научи да танцува и… това бе шокиращо. Колко много искаше да й помогне!
— Отново крадеш от алкохола? — Подигравателният й глас го извади от унеса му.
— Това си е моят алкохол, ако си спомняш, дяволче. — Той обърна глава, за да я погледне. Тя носеше отново онова отвратително лавандулово творение. Не можеше да реши дали това е най-лошото или най-хубавото от всички.
— Така е. — Хенри сви рамене. — Тогава може ли да ми сипеш малко?
Безмълвно, той й наля чаша шери.
Хенри отпи замислено. Това се бе превърнало в неин навик, да пие чаша вино с него преди вечеря, но само толкова.
Бе разбрала колко открита бе в нощта, в която той пристигна. Имаше подозрителното усещане, че в крайна сметка ще му хвърля влюбени погледи през цялата вечеря, ако си позволи повече от тази малка чаша шери.
— Беше ли приятен следобеда ти? — попита Дънфорд внезапно. Той бе прекарал последните няколко часа сам, в разглеждане на документи, свързани с имота. Хенри с удоволствие го беше оставила сам с плесенясалите документи; тя вече ги беше разгледала, а той със сигурност не се нуждаеше от нея, за да му помогне да ги прочете.
— Да, такъв беше. Проверих някои от наемателите. Мисис Далримпъл ме помоли да ти благодаря за храната.
— Радвам се, че е доволна.
— О, да. Не знам защо не сме се сетили да го направим преди. Разбира се, винаги сме изпращали поздравителен подарък, но мисля, че храна за една седмица е много по-добър вариант.
Звучаха като стара семейна двойка, помисли си Дънфорд с изненада. Колко странно. Хенри седна на елегантния, но избледнял диван, дърпайки тромаво роклята си, докато го правеше.
— Свърши ли с онези документи?
— Почти — каза той разсеяно. — Знаеш ли, Хенри, мислех си нещо.
— Наистина ли? — Тя се усмихна дяволито. — Колко изморително.
— Дяволче. Замълчи и да, чуй това, което имам да кажа.
Тя наклони глава с движение, с което сякаш искаше да каже: „Е?“.
— Защо двамата с теб не отидем за малко до града?
Тя му отговори с озадачено изражение.
— Ходихме в селото преди два дни. Не си ли спомняш? Ти искаше да се срещнеш с местните търговци.
— Разбира се, че помня. Умът ми не се отдава на забрава, Хенри. Не съм толкова стар.
— О, не знам — каза тя, а лицето й бе напълно безизразно. — Трябва да си най-малко на тридесет.
— Двадесет и девет — извика той преди да осъзнае, че тя го дразни.
Тя се усмихна.
— Понякога си толкова лесна мишена.
— Остави моята наивност настрана, Хенри, бих искал да направим пътуване до града. И нямам предвид до селото. Мисля, че трябва да отидем до Труро.
— Труро? — Това бе един от големите градове в Корнуол и Хенри го избягваше като чума.
— Не звучиш много ентусиазирана.
— Аз, ъм, аз просто… Е, за да бъда откровена, наскоро ходих там. — Това не беше съвсем лъжа. Бе ходила преди два месеца, но й се струваше сякаш е било вчера.
Винаги се чувстваше толкова неловко сред непознати. Поне местните хора бяха свикнали с нейните странности и ги приемаха. Повечето дори изпитваха някакъв вид уважение към нея. Но непознатите бяха съвсем друго нещо. И Труро бе най-лошото. Въпреки че не беше толкова популярен, колкото по време на миналия век, членовете на висшето общество все още прекарваха почивките си там. Тя можеше просто да ги чуе как си шепнат неприятни неща за нея.
Светските дами щяха да се смеят на роклята й. Мъжете щяха да се присмиват на липсата й на маниери, подобаващи на една дама. И тогава, неизбежно, местните щяха дискретно да ги информират, че тя е мис Хенриета Барет, но е известна с момчешкото име Хенри и ако не знаят, тя дори се перчи в бричове през цялото време.
Не, определено не искаше да ходи в Труро.
Дънфорд, без да знае за тревогите й, каза:
— Но аз никога не съм бил там. Бъди добра и ме разведи наоколо.
— А-аз наистина предпочитам да не ходя, Дънфорд.
Очите му се присвиха, когато най-накрая забеляза, че тя изглежда сякаш се чувства неудобно. За да бъде честен, Хенри винаги изглеждаше сякаш се чувства неудобно в тези нелепи рокли, но сега като че ли повече от всякога.
— Наистина, Хенри, няма да бъде чак толкова лошо. Ще дойдеш ли, като услуга за мен? — Той й се усмихна.
Тя бе изгубена.
— Добре.
— Тогава, утре?
— Когато искаш.