Хенри усети как коремът й се обръща, когато каретата им наближи Труро на следващия ден. Мили Боже, това щеше да бъде ужасно.
Тя винаги мразеше, когато трябваше да идва в града, но това бе първият път, който всъщност я караше да се чувства физически болна.
Дори не се опитваше да се заблуждава, че страхът няма нищо общо с мъжа, който седеше бодро до нея. Дънфорд бе станал неин приятел, дявол да го вземе, а тя не искаше да го загуби. Какво ли би си мислил той, когато чуе хората да шепнат за нея?
Когато някоя дама полугласно изкоментира роклята й, което знаеше, че ще е преднамерено направено, за да се чуе на всеослушание? Щеше ли да се срамува от нея? Щеше ли да се почувства унижен, от това, че е заедно с нея? Хенри нямаше особено желание да разбере.
Дънфорд бе наясно с нервността на Хенри, но се престори, че не забелязва. Тя щеше да бъде по-засрамена, ако започнеше да й обяснява, че няма никакво желание да я нарани. Вместо това, той запази бодрото си изражение, като говореше за пейзажа, преминаващ покрай прозореца им и обсъждаше делата на Станидж Парк.
Най-накрая пристигнаха в Труро. Хенри си помисли, че няма как да се почувства по-зле, отколкото в момента, но скоро откри, че е грешала.
— Хайде, Хенри — каза бодро Дънфорд. — Недей да си губиш времето.
Тя захапа долната си устна, докато му позволяваше да й помогне. Имаше шанс, предположи тя, той да не разбере какво мислят другите за нея. Може би всички дами щяха да са прибрали ноктите си за деня и той нямаше да чуе никакви злобни подмятания. Хенри вдигна брадичката си. При малката вероятност, нито един от кошмарите й да не се сбъдне, тя можеше да се държи така, сякаш няма никакви грижи на света.
— Съжалявам, Дънфорд. — Тя му хвърли една дръзка усмивка. Нейната дръзка усмивка. Той често казваше, че никога не е виждал друга като нея.
Надяваше се да го увери, че вече не е смутена.
— Страхувам се, че умът ми блуждаеше някъде.
— И къде блуждаеше? — Очите му блеснаха дяволски.
Мили Боже, защо винаги беше толкова мил? Това щеше да направи всичко много по-болезнено, когато я напуснеше.
Не мисли за това, извика тя на себе си. Може да не се случи. Тя изпъди болката от очите си и небрежно сви рамене.
— Станидж Парк, къде другаде?
— И какво те притеснява толкова, дяволче? Страхуваш се дали Свинкъс ще роди прасенцата си благополучно?
— Свинкъс е момче, глупчо.
Той сграбчи сърцето си с престорен ужас.
— Тогава ето още една причина да се притесняваш. Това може да бъде най-трудното раждане.
Хенри се усмихна неволно.
— Ти си непоправим.
— Тъй като ти самата си непоправима, би трябвало, когато го казваш, да е като комплимент.
— Подозирам, че ще го приемеш като комплимент, без значение какво казвам. — Тя се опита да измърмори, но устните й трепнаха.
Той я хвана за ръката и потегли.
— Знаеш как да убиеш един мъж, Хенри.
Тя погледна към него подозрително. Никога не бе смятала сред постиженията си способността умело да манипулира противоположния пол. Преди Дънфорд тя никога не бе успявала да накара някой от тях да мисли за нея като за нормална жена.
Ако бе забелязал изражението й, то той не го изкоментира. Вървяха, а Дънфорд й задаваше въпроси относно всяка витрина, покрай която преминаваха. Той спря пред малък ресторант.
— Гладна ли си, Хенри? Дали това е хубав магазин за чай?
— Не съм влизала.
— Не си ли? — Той изглеждаше изненадан. През дванадесетте години, в които тя бе живяла в Корнуол, никога не бе влизала за чай и сладкиши?
— А когато Виола беше жива?
— Виола не харесваше Труро. Винаги казваше, че има прекалено много представители на висшето общество тук.
— Има известна доза истина в това — съгласи се той, като внезапно се обърна към витрината на един магазин, за да не бъде разпознат от другата страна на улицата. Нищо не бе по-малко привлекателно в момента, от това да се налага да води учтив разговор. Нямаше никакво желание да се отклонява от целта си. В края на краищата, бе довлякъл Хенри тук не без причина.
Хенри погледна към витрината с изненада.
— Нямах представа, че се интересуваш от дантела.
Той фокусира погледа си и разбра, че изглежда така сякаш жадно изучава изделията в магазин, който изглежда се занимаваше само и единствено с дантела.
— Да, е, има редица неща, които не знаеш за мен — промърмори той, надявайки се, че това ще сложи края на този разговор.