Казано по този начин, не звучеше толкова неправилно, реши Хенри. А тя наистина харесваше роклята. Никога преди не се бе чувствала толкова женствена. В тази рокля дори можеше да се научи да се движи плавно, докато върви, като онези модерни жени, на които винаги бе завиждала.
— Добре — каза тя бавно. — Ако мислиш, че това е редно.
— Знам, че е. О, и Хенри?
— Да?
— Нали нямаш нищо против да оставим на мисис Тримбъл да се разпорежда с роклята, която носеше, нали?
Тя поклати глава с благодарност.
— Добре. Сега ела тук, ако обичаш и погледни някои от тези модни скици. Една жена се нуждае от повече от една рокля, не мислиш ли?
— Вероятно… но вероятно не повече от три — каза тя колебливо.
Той разбра. Три беше всичко, което гордостта й можеше да позволи.
— Вероятно си права.
Прекараха следващия час в избиране на още две рокли за Хенри, едната бе от тъмносапфирения лен, на който се бе спрял Дънфорд по-рано, а другата в морскозелено, тъй като мисис Тримбъл настояваше, че този цвят ще кара сините очи на Хенри да блестят. Те щяха да бъдат доставени в Станидж Парк след една седмица. Хенри почти изтърси, че ще бъде щастлива да се върне, ако е необходимо.
Тя никога не си бе представяла, че ще си го помисли, но нямаше нищо против мисълта, че се налага да предприемат друго пътуване до Труро. Не й харесваше да си мисли, че е толкова повърхностна, че една проста рокля може да я направи щастлива, но трябваше да признае, че тя й даде нова увереност в самата нея.
Що се отнася до Дънфорд, сега той осъзна едно нещо: който и да бе избирал отвратителните й рокли, то това не е била Хенри. Той знаене няколко неща за дамската мода и можеше да каже от избора й, че вкусът й клонеше към дискретна елегантност, в която никой не би могъл да намери забележки.
Той осъзна още нещо: фактът, че Хенри бе толкова щастлива, правеше и него невероятно щастлив. Това бе нещо невероятно, наистина.
Когато стигнаха до каретата, тя не каза нищо, докато не поеха на път за дома. Най-накрая тя погледна към него знаещо и каза:
— Нямаш сестра, нали?
— Не — каза той тихо, напълно неспособен да я лъже.
Тя замълча за миг. После постави ръката си срамежливо върху неговите.
— Благодаря ти.
Глава седма
Дънфорд усети странно разочарование, когато на следващия ден Хенри слезе за закуска, облечена с обичайните си риза и бричове. Тя забеляза изражението му, усмихна се дръзко и каза:
— Нали не очакваш да изцапам единствената си хубава рокля? Не планирахме ли да обиколим границите на имението днес?
— Права си, разбира се. Очаквах го с нетърпение цяла седмица.
Тя седна и си сервира малко яйца от подноса в средата на масата.
— Типична черта на мъжете — да желаят да знаят какво точно притежават — каза тя надменно.
Той се наведе напред с блеснали очи.
— Аз съм кралят на моето кралство и не забравяй това, дяволче.
Тя избухна в смях.
— Казвам ти, Дънфорд от теб ще излезе превъзходен средновековен лорд. Мисля, че някъде в теб е скрита някоя тиранична жилка.
— И е толкова забавно, когато изплува на повърхността.
— Може би за теб — отвърна му тя, все още усмихвайки се.
Той също се усмихна, напълно в неведение как точно й влияе това му изражение. Хенри усети как стомахът й прави подскоци и бързо преглътна хапката си, надявайки се, че това ще го успокои.
— Побързай, Хен — каза той нетърпеливо. — Искам да започнем рано.
Мисис Симпсън издаде силно сумтене при този коментар, тъй като, все пак, вече бе десет и половина.
— Тъкмо седнах — възнегодува Хенри. — Сигурно ще припадна в краката ти този следобед, ако не се подкрепя подобаващо.
Дънфорд изсумтя.
— Намирам образа на това как припадаш доста труден за възприемане. — Той потропа с пръсти по масата, след това по крака си, подсвирвайки си весела мелодийка, плесна ръка по бедрото си, отново потропа с пръсти по масата…
— О, престани! — Хенри хвърли салфетката си по него. — Понякога си просто едно голямо бебе. — Тя се изправи. — Дай ми минутка да облека палтото си. Навън е малко хладно.
Той се изправи.
— О, какво блаженство е да те имам на разположение.
Погледът, който му хвърли, сякаш го предизвикваше да повтори последното.