— Усмихни се, Хенри! Не мога да понеса, когато си намръщена. — Той наклони глава и се опита да изглежда по момчешки разкаян. — Кажи, че ми прощаваш! Моля те! Моля те! Моооооля те!
— О, за Бога, престани! — Разсмя се тя. — Трябва да знаеш, че въобще не съм ти се сърдила.
— Знам. — Той хвана ръката й и започна да я дърпа към вратата.
— Но е толкова забавно да те провокира човек. Хайде да вървим, имаме доста голяма територия да покрием днес.
— Защо изведнъж се почувствах сякаш съм се присъединила към армията?
Дънфорд подскочи леко, за да не настъпи Руфъс.
— Някога бях войник.
— Така ли? — Изненадано го погледна тя.
— Ммм-хмм. На полуострова.
— Беше ли ужасно?
— Много. — Той отвори вратата и те излязоха навън под хладните слънчеви лъчи. — Не вярвай на историите, които чуеш за възхвала на войната. Повечето е ужасно.
Тя сви рамене.
— Така си мислех и аз.
— Много, много по-хубаво е да бъдеш тук в Корнуол, както казваш ти, на края на света, в компанията на най-очарователната млада дама, която съм имал честта да срещна.
Хенри се изчерви и се обърна настрани, без да може да скрие смущението си. Той не можеше наистина да го мисли. Ох, тя не мислеше, че лъже — Дънфорд не бе от този тип. Просто казваше по своя собствен начин, че са приятели, че тя е първата жена, с която е станал толкова близък. Но като се замисли, го бе чувала да споменава две омъжени дами, с които бе в приятелски взаимоотношения, така че не можеше да е това.
И все пак, не бе възможно той да изпитва нежни чувства към нея. Както бе казвала и преди, тя не бе от типа жени, които мъжете желаеха, поне не и ако имаха цял Лондон, от който да избират. С въздишка тя отблъсна мисълта от съзнанието си и реши просто да се наслаждава на деня.
— Винаги съм смятала, че едно Корнуолско имение трябва да има скали и разбиващи се в тях вълни и неща от този род — каза Дънфорд.
— Повечето от тях наистина ги имат. Ние обаче се намираме по средата на графството. — Хенри ритна едно камъче по пътя си напред, след това го ритна отново щом пак стигна до него. — Въпреки това не е нужно да стигнеш много далеч, за да видиш океана.
— Предполагам, че е така. Трябва да си направим един излет натам скоро.
Хенри бе толкова въодушевена от тази перспектива, че започна да се изчервява. За да скрие реакцията си, тя съсредоточи погледа си надолу и продължи да рита камъчето.
Те вървяха покрай границата на имението.
— Наложи се да заградим тази страна — обясни Хенри, докато минаваха покрай една каменна стена. — Тя не е наша всъщност, а на скуайър Стинсън. Преди няколко години той си втълпи, че навлизаме в земите му и изгради тази стена, за да ни спре.
— А вие правихте ли го?
— Да навлизаме в територията му ли? Разбира се, че не. Разположено е доста по-долу от Станидж Парк. Стената, обаче, има една прекрасна полза.
— Да държи настрана противния скуайър Стинсън?
Тя вдигна глава.
— Това със сигурност е едно от предимствата, но аз си мислех за това. — Тя се качи върху стената. — Много е забавно да вървиш по нея.
— Виждам. — Той скочи зад нея и двамата тръгнаха към северната граница. — До къде се простира стената?
— О, не много далеч. Около една миля или там някъде. До края на собствеността на скуайър Стинсън.
За своя изненада, Дънфорд се усети, че наблюдава нейния край — извитият й край, ако трябва да бъдем по-конкретни. За негова още по-голяма изненада откри, че се наслаждава извънредно много на гледката. Бричовете й бяха широки, но всеки път щом направеше крачка, те се прилепяха към тялото й, очертавайки формите й.
Той поклати глава смаяно. Какво, по дяволите, не му бе наред? Хенри не бе от типа жени, които си губеха времето и последното нещо, което той искаше да направи, бе да развали крехкото им приятелство с някакъв романс.
— Нещо не е наред ли? — попита Хенри. — Ужасно си мълчалив.
— Просто се наслаждавам на гледката. — Той прехапа устната си.
— Прекрасна е, нали? Мога да я съзерцавам цял ден.
— Аз също. — Ако не трябваше да пази равновесие върху каменната стена, щеше да се изрита сам.
Вървяха по стената почти десет минути, когато Хенри внезапно спря и се завъртя.
— Това е любимата ми част.
— Кое?
— Това дърво. — Тя посочи едно огромно дърво, което растеше от техния край, но корените му преминаваха през стената. — Отстъпи назад — каза тя с тих глас. Пристъпи към дървото, спря се и се обърна. — По-надалеч.