Дънфорд бе любопитен, но направи още една крачка назад.
Тя внимателно приближи дървото, бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше, че то може да я ухапе.
— Хенри, — извика Дънфорд. — Какво…
Тя дръпна ръката си обратно.
— Тихо! — На лицето й отново бе изписано пълно съсредоточаване и тя протегна ръката си към дупката в дървото.
Внезапно Дънфорд дочу тихо жужене, почти като… Пчели.
В пълен ужас, Дънфорд наблюдаваше как тя вкарва ръката си в жужащия кошер. Кръвта бушуваше в главата му; сърцето бумтеше в ушите му. Проклетото момиче щеше да си изпроси да бъде ужилено безброй пъти и нямаше нищо, което той да може да направи по въпроса, защото всеки опит да я спре щеше само да разгневи насекомите.
— Хенри — каза той с тих, но заповеднически глас. — Веднага ела тук.
Тя използва свободната си ръка да му махне, да стои на страна.
— Правила съм го и преди.
— Хенри — повтори Дънфорд. Можеше да усети как по челото му избиват ситни капчици пот. Всеки момент пчелите щяха да осъзнаят, че някой е нахлул в пространството им. Щяха да започнат да жилят — и жилят, и жилят. Той можеше да опита да я издърпа назад, но какво щеше да стане, ако тя събори кошера. Лицето му пребледня. — Хенри!
Тя бавно издърпа ръката си, в дланта си държеше голямо парче медена пита.
— Идвам, идвам. — Тя отново се върна при него, усмихвайки се, докато се придвижваше по стената.
Парализиращият страх, който бе обхванал Дънфорд, се изпари щом тя бе на безопасно разстояние от кошера, но бързо бе заменен от чист примитивен гняв. Гняв, че го бе направила пред него. Той скочи от стената, сваляйки я заедно с него. Лепкавото парче медена пита падна на земята.
— Никога, никога повече не прави това! Чу ли ме? — Той я раздруса яростно, а пръстите му се забиваха в кожата й.
— Казах ти, правила съм го и преди. Изобщо не бях в опасност…
— Хенри, виждал съм възрастни мъже да умират от ухапване от пчела. — Гласът му звучеше накъсано.
Тя преглътна.
— Чувала съм за това. Мисля, че само определен брой хора реагират по този начин на ужилването, аз със сигурност не съм от тях. Аз…
— Обещай ми, че няма да го правиш отново. — Разтърси я по-силно той. — Дай ми думата си.
— Ох! Дънфорд, моля те — отвърна тя. — Нараняваш ме.
Той отпусна леко хватката си, но гласът му остана настойчив.
— Дай ми дума.
Тя се вгледа в лицето му, опитвайки се да намери смисъл във всичко това. Отстрани на гърлото му един мускул потрепваше неравномерно.
Той беше бесен, много повече от онзи път, когато бяха спорили за свинарника. А тя имаше лошото предчувствие, че той се бори да удържи още по-силен гняв. Тя се опита да каже нещо, но думите й прозвучаха като шепот.
— Веднъж ми каза, че когато се ядосаш наистина ще разбера.
— Дай ми думата си!
— Сега си ядосан.
— Дай ми думата си, Хенри!
— Ако това означава, толкова много за теб…
— Дай ми думата си!
— Аз… аз обещавам — каза тя, а сивите й очи бяха огромни, заради смущението й. — Заклевам се да не ходя повече при кошера.
Отне известно време, но в края на краищата дишането му се върна към нормалното темпо и той можа да отпусне хватката си от раменете й.
— Дънфорд?
Той не знаеше защо го направи. Господ знаеше, че нямаше подобно намерение, дори не бе мислил да го направи докато тя не изрече името му с този тих, разтреперан глас и нещо вътре в него се скърши. Той я дръпна към себе си, шепнейки името й отново и отново в косите й.
— О, Господи, Хенри — каза той дрезгаво. — Никога повече не ме плаши така, разбираш ли?
Тя не разбираше нищо друго, освен че той я държеше толкова близко. Това бе нещо, за което не бе смеела дори да сънува. Кимна върху гърдите му — щом трябва, стига само да продължи да я държи по този начин. Силата на ръцете му бе невероятна, уханието му опияняващо, а самото усещането, че в този момент тя може би бе обичана, бе достатъчно да й помогне да преживее остатъка от дните си.
Дънфорд се бореше да разбере, защо бе реагирал толкова бурно. Умът му се опита да спори, че тя не е била в истинска опасност, че явно знаеше какво прави. Но останалата част от него — сърцето, душата, тялото му — викаха съвсем друго нещо. Той бе обзет от внезапен страх, по-лош от всичко, което бе изпитвал някога на бойните полета на полуострова. И тогава внезапно осъзна, че я държи — че я държи много по-близо отколкото бе прилично. И проклетата работа бе там, че не искаше да я пусне.