Той я желаеше.
Това бе достатъчно смразяваща мисъл, за да го накара да я пусне внезапно. Хенри заслужаваше повече от един флирт и той се надяваше, бе достатъчно мъж, за да удържи желанието си под контрол. Това не бе първият път, когато е желал някоя благовъзпитана млада дама и вероятно нямаше да е последният. Разликата между него и мерзавците от висшето общество, обаче бе, че той не възприемаше младите девици като спорт. И не мислеше да започне с Хенри.
— Не го прави повече — рязко каза, без да знае дали заповедта бе предназначена за него или нея.
— Аз… аз няма. Обещах ти.
Той кимна отсечено.
— Нека да тръгваме.
Хенри погледна надолу към забравената медена пита.
— Искаш ли… Няма значение. — Тя се съмняваше, че той щеше да желае да опита меда сега. Погледна към пръстите си, които все още бяха лепкави. Нямаше какво друго да направи, освен да ги оближе, за да ги изчисти, предположи тя.
Докато пътуваха към западната граница на Станидж Парк, тишината бе непреодолима. Хенри мислеше за хилядите неща, които искаше да му посочи, но в крайна сметка й липсваше кураж да си отвори устата. Тя не харесваше това ново напрежение. През последните няколко дни се бе чувствала толкова удобно с него. Можеше да каже всичко и той нямаше да се разсмее, освен, разбира се, ако това не е била целта й. Можеше да бъде себе си.
Можеше да бъде себе си и той все още щеше да я харесва.
Но сега изглеждаше като непознат, мрачен и недостъпен, и тя се чувстваше неловко и с вързан език, точно като всички онези пъти, когато отиваше в Труро — освен последния път, когато той й бе купил жълтата рокля.
Погледна крадешком. Той бе толкова мил. Трябваше да го е грижа за нея, поне малко. Нямаше да се разстрои толкова заради пчелния кошер, ако не бе така.
Те стигнаха до северния край на източната граница и Хенри най-накрая наруши тишината.
— Оттук продължаваме на запад — каза тя и посочи един голям дъб.
— Предполагам, че и на това дърво има кошер — каза той, надявайки се, че е успял да вложи закачлива нотка в гласа си.
Той се обърна. Хенри тъкмо облизваше пръстите си. В гърдите му се зароди желание, което бързо се разпространи по останалите части на тялото му.
— Какво? А, не. Там няма кошер. — Тя му се усмихна несигурно, молейки се приятелството им да се е върнало в нормалния си ритъм.
Или пък, ако не, той да я прегърне отново, защото тя никога не се бе чувствала толкова защитена и затоплена както, когато бе в обятията му.
Те се обърнаха наляво и започнаха да вървят покрай северната граница.
— Този хребет бележи края на имота — обясни Хенри. — Той се простира по цялата му дължина. Северната граница е доста къса, в действителност мисля, че е по-малка от половин миля.
Дънфорд огледа земята — неговата земя, помисли си гордо той. Тя бе красива, хълмиста и зелена.
— Къде живеят арендаторите?
— От другата страна на къщата. Всички са на югозападната страна. Ще видиш домовете им пред нас щом стигнем до края на разходката си.
— Тогава какво е това? — Той посочи към една малка колиба със сламен покрив пред тях.
— О, тя е изоставена. Откакто аз живея тук е така.
— Да разгледаме ли? — Той й се усмихна и Хенри почти можеше да се убеди, че сцената край дървото не се бе случила.
— Съгласна съм — ведро каза тя. — Никога не съм влизала вътре.
— Трудно ми е да повярвам, че има сантиметър от Станидж Парк, който не си изследвала, проучила, оценила и поправила.
Тя се усмихна стеснително.
— Никога не съм влизала вътре като дете, защото Симпи ми каза, че е обитавана от духове.
— И ти й повярва?
— Бях много малка. А след това… не знам. Трудно е да се откажеш от навиците си, предполагам. Никога не е имало причина да влизам вътре.
— Искаш да кажеш, че все още те е страх — попита той с блеснали очи.
— Разбира се, че не. Казах, че ще вляза, нали?
— Водете тогава, милейди.
— Ще го направя! — Тя измарширува през поляната и спря щом стигна до вратата на колибата.
— Няма ли да влезеш вътре?
— А ти? — изстреля в отговор тя.
— Мислех, че ти водиш.
— Може би теб те е страх — предизвика го тя.