— Ужасен съм — отвърна той, усмихвайки се накриво по такъв начин, че тя не можеше да повярва, че е сериозен.
Хенри се обърна да го погледне, сложила ръце на кръста си.
— Всички ние трябва да се научим да се изправяме пред страховете си.
— Отлично — тихо каза той. — Отвори вратата, Хенри.
Тя пое дълбоко въздух, чудейки се защо това бе толкова трудно. Предположи, че детските страхове остават у човек дълго дори след като порасне. Най-накрая бутна вратата, за да се отвори и погледна вътре.
— О, виж! — извика учудено тя. — Някой трябва наистина много да е обичал тази колиба.
Дънфорд я последва и се огледа наоколо. Вътрешността бе плесенясала, завещание от дългите години на безстопанственост, но колибата все още успяваше да излъчва домашен уют. На леглото имаше завивка с ярки цветове, поизбелели малко с времето, но все още весели. По лавиците имаше предмети със сантиментална стойност, а по стените закачени рисунки, които можеха да бъдат нарисувани само от едно дете.
— Чудя се, какво ли се е случило с тях — прошепна Хенри. — Тук явно е живяло някое семейство.
— Вероятно някоя болест — предположи Дънфорд. — Не е необичайно една болест да покоси цяло село, да не говорим за едно семейство.
Хенри коленичи до един дървен сандък, стоящ пред леглото.
— Чудя се какво ли има тук? — Тя повдигна капака.
— Какво намери?
— Бебешки дрешки. — Тя взе една мъничка дрешка и очите й се изпълниха с необясними сълзи. — Пълно е с бебешки дрешки. Нищо друго.
Дънфорд застана на четири крака до нея и надникна под леглото.
— Отдолу има и люлка.
Хенри почувства как я наляга смазваща меланхолия.
— Бебето им сигурно е починало — прошепна тя. — Толкова е тъжно.
— Стига, Хен — каза Дънфорд, очевидно разчувстван от скръбта й. — Това се е случило преди много години.
— Знам. — Тя се опита да се усмихне на глупостта си, но не се получи. — Просто… ами, аз знам какво е да изгубиш родителите си. Да изгубиш дете трябва да е много по-тежко.
Той се изправи, взе ръката й и я заведе до леглото.
— Седни.
Тя приседна на края на леглото, а след това, тъй като не й бе удобно, се настани отгоре му и облегна гърба си на възглавниците, поставени до таблата на леглото. Тя избърса една сълза от ъгълчето на окото си.
— Сигурно мислиш, че съм голяма глупачка.
Това, което Дънфорд си мислеше бе, че тя е много, много специална. Той бе виждал енергичната й, ефикасна страна, бе виждал и забавната й, закачлива страна. Но не бе предполагал, че тя има и такава чувствителна страна. Бе дълбоко скрита в нея под слоеве от мъжки дрехи и наперено отношение, но въпреки това бе там. И в това имаше нещо изключително женствено. Той бе виждал проблясъка от тази й страна в онзи ден в магазина за рокли, когато тя се бе взирала в жълтата рокля с такъв дълбок нескрит копнеж. Но сега… Това почти го трогна до сълзи.
Той седна на края на леглото и докосна бузата й с ръка.
— Някой ден от теб ще стане превъзходна майка.
Тя му се усмихна с благодарност.
— Толкова си мил, Дънфорд, но аз вероятно никога няма да имам деца.
— Защо не?
Тя се изкикоти дори през сълзи.
— О, Дънфорд, за да имаш деца, първо трябва да имаш съпруг, а кой ще пожелае мен?
При всяка друга жена той щеше да си помисли, че това заявление бе очевидно търсене на комплимент, но той знаеше, че Хенри не притежава и грам преструвка в себе си. Можеше да види в ясните й сиви очи, че тя наистина не вярва, че някой мъж някога ще пожелае да се ожени за нея. Искаше му се да изтрие безропотната болка, изписана на лицето й. Да я раздруса и да й каже, че се държи глупаво, съвсем глупаво. Но повече от всичко искаше да я накара да се почувства по-добре.
И той си каза, че това е единствената причина, поради която се наведе над нея, а лицето му се приближи до нейното.
— Не бъди глупава, Хенри — прошепна Дънфорд. — Един мъж би трябвало да е истински глупак, за да не те иска.
Тя се вгледа в него, без да мигне. Езикът й се показа, за да овлажни устните й, които изведнъж бяха станали сухи. Незапозната със силното напрежение, което я заобикаляше в момента, тя се опита да се обърне към лекомислието, но гласът й прозвуча дрезгаво и тъжно.
— Тогава в Корнуол има страшно много глупаци, защото никой не ме е погледнал втори път.
Той се приближи още повече.
— Провинциални идиоти.