Устните й се отвориха от изненада.
Дънфорд изгуби способността си да разсъждава, изгуби представата си за това какво е правилно, добро и порядъчно. Той знаеше само какво е необходимо и изведнъж бе много необходимо да я целуне. Как никога досега не бе забелязал колко розова бе устата й? И дали някога преди бе виждал устни, които потрепваха толкова запленяващо? Дали тя щеше да има вкус на лимони като този едва доловим, подлудяващ го аромат, който изглежда го преследваше навсякъде?
Той не просто искаше да разбере. Това бе необходимо.
Дънфорд нежно докосна устните си до нейните, шокиран от бурния трепет, който премина през него дори при най-лекото докосване. Отдръпна се назад, достатъчно, за да види лицето й. Очите й бяха широко отворени, сивите им дълбини бяха пълни с учудване и желание.
Устните й сякаш оформиха въпрос, но той виждаше, че тя няма идея как да го изрази с думи.
— О, Господи, Хенри — прошепна той. — Кой би предположил?
Щом устата му се сведе отново, Хенри се предаде на най-дивото си желание и се протегна да докосне косата му. Тя бе невероятно мека и Хенри не можеше да понесе да я пусне дори, когато езикът му се показа, за да очертае контурите на устните й и всеки мускул в тялото й омекна от желание. Неговите устни се преместиха отстрани, поправяйки си път от брадичката към ухото й. Ръката й все още не отпускаше хватката си от косата му.
— Толкова е мека — каза тя, а учудването правеше гласа й дрезгав. — Почти колкото козината на Руфъс.
Дълбок кикот се отрони от гърдите на Дънфорд.
— О, Хенри — разсмя се той. — Това със сигурност е първият път, в който съм сравняван със заек. Намираш ли ме незадоволителен?
Хенри внезапно стана срамежлива и само поклати глава.
— Да не би някой заек да ти отхапа езика? — пошегува се той.
Тя отново поклати глава.
— Не, ти го направи.
Дънфорд изстена и отново се наведе, за да улови устните й. Беше се сдържал при последните им две целувки, осъзна той, вземайки под внимание невинността й. Но сега откри, че сдържаността му бе изчезнала и плъзна езика си в топлата гостоприемност на устата й, изучавайки я интимно. Господи, тя бе сладка и той желаеше… желаеше всеки сантиметър от нея. Пое си накъсано дъх и пъхна ръка под палтото й, за да обхване гърдите й. Те бяха доста по-пълни, отколкото бе очаквал и толкова женствени.
Беше греховно колко тънка бе материята на ризата й. Можеше да усети топлината й, да усети препускащия й пулс, да усети как зърната й се втвърдиха под докосването му. Той изстена отново. Беше изгубен.
Хенри ахна при тази нова интимност. Никой мъж не я бе докосвал там. Дори тя не бе докосвала гърдите си, освен когато се къпеше. Чувството бе… хубаво, но в същото време нередно и в нея започна да се надига паника.
— Не! — извика тя, отдръпвайки се от него. — Не мога.
Дънфорд изстена името й, гласът му бе болезнено дрезгав.
Хенри само поклати глава докато се изправяше на крака, без да може да каже нищо друго. Думите просто не можеха да преминат през задушаващото чувство, свило гърлото й. Тя не можеше да направи това, просто не можеше, дори и когато част от нея желаеше толкова отчаяно той отново да докосне устните си до нейните. Можеше да оправдае целувките. Те я караха да се чувства толкова топла, трепереща и толкова обичана, че тя просто не можеше да се убеди, че те са толкова греховни и че тя не бе паднала жена, а той наистина държеше на нея…
Хенри го погледна крадешком. Той бе станал от леглото и проклинаше ожесточено под нос. Тя не можеше да разбере защо я желаеше. Никой мъж не я бе желал до сега и със сигурност никой никога, дори за миг, не бе стигал близо до това да я люби. Тя отново погледна към него. Лицето му бе изпито.
— Дънфорд? — прозвуча колебливо гласът й.
— Няма да се повтори отново — грубо каза той. Сърцето на Хенри потъна и тя изведнъж осъзна, че желаеше това да се случи отново, само че… само че желаеше той да я обича и това, предположи тя, бе причината да се отдръпне от него.
— Всичко… всичко е наред — тихо каза тя, чудейки се, защо, за Бога, се опитва да го успокои.
— Не, не е — сопна се той, възнамерявайки да каже, че тя заслужава нещо по-добро, но бе изпълнен с толкова самосъжаление, че не можеше да понася звука на собствения си глас.
Хенри чу само грубостта в гласа му и преглътна конвулсивно. Значи той в крайна сметка не я желаеше. Или поне не искаше да я желае. Тя бе особнячка, чудак, изрод — една мъжкарана, откровена, непривлекателна особнячка. Нищо чудно, че бе толкова ужасен от постъпката си. Ако някъде близо до Станидж Парк имаше друга свободна жена, той със сигурност не би обърнал внимание на Хенри. Не, помисли си тя, това не бе истина. Те все пак щяха да бъдат приятели, Дънфорд не бе лъгал за това. Но със сигурност не би я целунал.