Хенри се зачуди дали ще успее да сдържи сълзите си, докато се приберат обратно в къщи.
Глава осма
Вечерята тази нощ бе много тиха. Хенри бе облякла жълтата си рокля и Дънфорд й направи комплимент за нея, но освен това те сякаш не можеха да разговарят.
Щом приключи с последните хапки от десерта си, Дънфорд си помисли, че не би желал нищо повече от това да се оттегли в стаята си с бутилка уиски, но след като му се бе наложило да гледа посърналото лице на Хенри по време на вечеря, осъзна, че трябва да направи нещо, за да поправи разрива между тях. Оставяйки салфетката си, той прочисти гърло:
— Мислех си да изпия една чаша портвайн. И тъй като тук няма други дами, с които можеш да се оттеглиш, за мен би било чест, ако се присъединиш към мен.
Очите на Хенри се насочиха към лицето му. Той със сигурност не се опитваше да й каже, че мисли за нея като за мъж, нали?
— Никога досега не съм пила портвайн. Не знам дали имаме.
Дънфорд се изправи.
— Трябва да имате. Всяко домакинство има.
Хенри го проследи с поглед докато той заобиколи масата и издърпа стола й. Беше толкова красив, толкова изключително красив и за един миг тя наистина бе помислила, че я желае. Или поне действаше сякаш я желаеше. А сега… Сега тя не знаеше какво да мисли. Изправи се и забеляза, че Дънфорд я наблюдава очакващо.
— Никога не съм виждала портвайн тук — каза Хенри, решавайки, че той просто чака отговор относно питието.
— Карлайл никога ли не е посрещал гости?
— Не много често, всъщност, въпреки че не виждам какво общо има това с портвайна — или с джентълмените.
Той я погледна любопитно.
— След вечеря е обичай дамите да се оттеглят във всекидневната, докато джентълмените си позволяват по малко портвайн.
— О!
— Със сигурност си запозната с тази порядка, нали?
Хенри се изчерви, болезнено осъзнавайки липсата на социално лустро.
— Не знаех за това. За колко зле възпитана ли си ме мислил през изминалата седмица — да ти досаждам така след вечеря. Сега ще те оставя сам. — Тя направи няколко крачки към вратата, но Дънфорд я хвана за ръката.
— Хенри — каза той, — ако не бях заинтересован от разговорите с теб, повярвай ми, щях да те накарам да го разбереш. Споменах портвайна, защото си мислех, че може да се насладим на питието заедно, не защото искам да се отърва от компанията ти.
— Какво пият дамите?
— Моля? — Той премигна, напълно изгубил нишката на разговора.
— Когато се оттеглят във всекидневната — поясни Хенри. — Какво пият дамите?
Той сви безпомощно рамене.
— Нямам ни най-малка представа. Не мисля, че пият нещо.
— Това изглежда ужасно несправедливо.
Дънфорд се усмихна на себе си. Тя започваше да звучи все повече като Хенри, която той познаваше и бе започнал да цени толкова много.
— Може да не си на същото мнение, когато опиташ за пръв път портвайн.
— Щом е толкова ужасен, защо го пиете?
— Не е ужасен. Просто има специфичен вкус.
— Хмм. — За момент Хенри изглеждаше изгубена в мислите си. — Все още мисля, че е ужасно нечестна практика, дори портвайнът да е на вкус като свинска пикня.
— Хенри! — Дънфорд бе ужасен от тона на гласа си. Той звучеше точно като майка си.
Тя сви рамене.
— Ще ми простиш езика, ако обичаш. Опасявам се, че съм обучена да показвам добрите си обноски само в компания, а ти вече не се числиш към тази група.
Разговорът бе отишъл толкова далеч от общоприетото, че Дънфорд усети сълзи от веселие да се стичат от очите му.
— А що се отнася до портвайна — продължи тя, — на мен ми се струва, че вие, джентълмените, си прекарвате доста весело в трапезарията в отсъствието на дамите, разговаряйки за вино, жени и всякакви други интересни неща.
— По-интересни от виното и жените? — закачи я той.
— Мога да се сетя за стотици неща, които са по-интересни от виното и жените…
Той осъзна с изненада, че не може да се сети за нищо по-интересно от жената, застанала пред него.
— Например политиката. Аз се опитвах да чета за това в „Таймс“, но не съм чак такава глупачка, че да не разбера, че се случват доста неща, за които не пишат във вестниците.