— Сигурна съм, че си прав. Предполагам, че е най-добре да забравим всичко, защото работата е там, че аз не бих искала да мислиш, че аз… ами, че съм от онзи тип жени, които…
— Не мисля това за теб — прекъсна я той, а гласът му бе странно рязък.
Тя си пое облекчено дъх.
— О, добре. Опасявам се, че нямам идея какво ми стана.
Дънфорд знаеше точно какво й бе станало и бе сигурен, че това бе изцяло по негова вина.
— Хенри, не се притеснявай…
— Но аз наистина се притеснявам! Не искам това да развали приятелството ни, а — ние сме приятели, нали?
— Разбира се. — Той изглеждаше обиден, че тя дори бе попитала.
— Знам, че съм дръзка, но не искам да те изгубя. Наистина ми харесва да бъдеш мой приятел и истината е, че… — Тя се изсмя задавено. — Истината е, че ти си единственият приятел, който съм имала, освен Симпи, но това не е същото и…
— Достатъчно! — Той не можеше да понесе да слуша прегракналия й глас, да чува самотата във всяка нейна дума. Хенри винаги бе мислила, че има прекрасен живот тук в Станидж Парк — тя му бе казвала това безброй пъти. Тя дори не осъзнаваше, че зад границите на Корнуол имаше цял един свят, свят на балове и танци, и… приятели.
Дънфорд остави брендито си на масата и прекоси стаята, задвижван единствено от нуждата да я успокои.
— Не говори така — каза той, изненадан от непреклонността в гласа си. Придърпа я в една приятелска прегръдка, отпускайки брадичката си върху главата й. — Аз винаги ще бъда твой приятел. Хенри. Без значение, какво ще се случи.
— Наистина ли?
— Наистина. Защо да не бъда?
— Не знам. — Тя се отдръпна достатъчно, за да може да види лицето му. — Много хора изглежда намират причини.
— Замълчи, дяволче! Ти си малко странна, но със сигурност си много по-приятна, отколкото неприятна.
Тя направи гримаса.
— Какъв прекрасен начин да го изразиш.
Той се разсмя, докато я пускаше.
— И това, моя мила Хенри, е точно защо те харесвам толкова дяволски много.
По-късно същата вечер Дънфорд се подготвяше да си ляга, когато Йейтс почука на вратата му. Бе обичай прислугата да влиза, без да чука, но Дънфорд намираше тази практика за неподходяща, когато стаята, за която става въпрос, е нечия спалня, и бе инструктирал персонала на Станидж Парк да се придържа към новото правило.
Щом Дънфорд отговори, Йейтс влезе в стаята, носейки доста голям плик.
— Това пристигна днес от Лондон, милорд. Оставих го на бюрото в кабинета ви, но…
— Но аз не ходих в кабинета си днес — довърши вместо него Дънфорд. Той взе плика от Йейтс. — Благодаря ти, че го донесе. Мисля, че това е завещанието на предишния лорд Станидж. Имах голямо желание да го прочета.
Йейтс кимна и напусна стаята.
Прекалено ленив, за да намери ножа за отваряне на писма, Дънфорд плъзна палеца си под капака на плика и разкъса восъчния печат. Завещанието на Карлайл, точно както очакваше. Той се загледа в документа търсейки името на Хенри; можеше да прочете останалото на другия ден. За сега главното му притеснение бе как Карлайл бе обезпечил своята повереница.
Той стигна до третия абзац преди да открие думите „мис Хенриета Барет“. Тогава за негова пълна изненада, той видя собственото си име.
Дънфорд остана с отворена уста. Той бе настойник на Хенри.
Хенри бе негова повереница.
Това го правеше един… мили Боже, той бе един от онези ужасни мъже, които се възползваха от своите повереници. Мелницата за клюки бе пълна с истории за развратни стари мъже, които или прелъстяват своите повереници, или ги продават за най-високата цена. Ако бе изпитвал срам за поведението си този следобед, чувството сега бе трикратно по-лошо.
— О, Боже мой — прошепна той. — О, Боже мой!
Защо не му бе казала?
— Хенри! — извика той.
Защо не му бе казала?
Той се изправи на крака и сграбчи халата си.
— Хенри!
Защо не му бе казала?
Докато стигне до коридора, Хенри вече бе там, крехката й фигура бе увита в избелял зелен халат.
— Дънфорд — каза тя тревожно. — Какво се е случило?
— Това! — Той буквално тикна хартията в лицето й. — Това!