— Какво? Какво е това? Дънфорд, не мога да разбера какви са тези листи, когато ги буташ в лицето ми.
— Това е завещанието на Карлайл, мис Барет — отсече той. — Това, в което ме обявяват за ваш настойник.
Тя премигна.
— Е, и?
— Това те прави моя повереница.
Хенри се загледа в него сякаш част от ума ту току-що бе изтекъл през ушите му.
— Да — каза тя успокоително, — обикновено така стават нещата.
— Защо не ми каза?
— Да ти кажа какво? — Хенри се огледа настрани. — Дънфорд, трябва ли да продължаваме да водим този разговор насред коридора?
Той се завъртя на пети и закрачи наперено към стаята й. Тя забърза след него, без да е напълно сигурна, че е благоразумна идея двамата да бъдат сами в спалнята й. Но алтернативата бе да й вика в коридора, а това определено бе неподлежащо на обсъждане.
Той затвори вратата плътно, след това отново се обърна към нея.
— Защо — попита той, а в гласа му звучеше едва сдържана ярост, — не ми каза, че си моя повереница?
— Мислех си, че знаеш.
— Мислела си, че знам?
— Ами защо да не знаеш?
Той отвори уста, след това я затвори. По дяволите, момичето имаше право. Защо той не знаеше?
— И все пак ти трябваше да ми кажеш — измърмори той.
— Щях да го направя, ако предполагах, че не знаеш.
— О, Господи, Хенри — изстена той. — О, Господи. Това е истинско бедствие.
— Е — ядоса се тя, — не съм чак толкова ужасна.
Той я погледна раздразнително.
— Хенри, аз те целунах този следобед. Целунах те. Разбираш ли какво означава това?
Тя го погледна колебливо.
— Означава, че си ме целунал?
Той я сграбчи за раменете и я раздруса.
— Това означава… Боже, Хенри, това практически е кръвосмешение.
Тя хвана един кичур от косата си между пръстите си и започна да го върти. Движението бе предназначено да успокои нервите й, но ръката й бе рязка и студена.
— Не знам дали бих го нарекла кръвосмешение. Със сигурност не беше кой знае какъв грях. Или поне аз не мисля така. И след като и двамата се съгласихме, че няма да се повтори повече…
— По дяволите, Хенри, ще млъкнеш ли? Сега ти си моя отговорност. — Думата се отрони с отвращение от устните му.
— Прекалено си мил — измърмори тя. — Аз не съм чак толкова лоша, да знаеш, що се отнася за отговорността.
— Не е в това въпросът, Хен. Това означава… По дяволите, това означава… — Той се изсмя с кратък ироничен смях. Само няколко часа по-рано си бе мислил, че би желал да я заведе в Лондон, да я представи на приятелите си и да й покаже, че в живота има повече неща от Станидж Парк. Сега изглежда, че той трябваше да го направи. Трябваше да й даде сезон и да й намери съпруг. Щеше да се наложи да намери някой, който да й покаже как да бъде дама. Той погледна надолу към лицето й. Тя все още изглеждаше ядосана.
По дяволите, той се надяваше, че който и да я превърнеше в дама нямаше да я промени прекалено много. Харесваше я точно както си беше.
Което го доведе до друг въпрос. Сега, повече от всякога, бе важно да държи ръцете си далеч от нея. Тя щеше да е съсипана дори сега, ако в обществото се разбере, че са живели без придружителка тук в Корнуол. Дънфорд пое рязко дъх.
— Какво, по дяволите, ще правим сега?
Въпросът, очевидно бе насочен към него, но Хенри реши да отговори въпреки това.
— Не знам какво ще правиш ти — каза тя, притискайки ръце към гърдите си, — но аз не, няма да правя нищо. Нищо друго, освен това, което съм правила до сега. Ти вече призна, че аз съм уникално квалифицирана да се грижа за Станидж Парк.
По изражението му се четеше, че я смяташе за безнадеждно наивна.
— Хенри, не може и двамата да останем тук.
— Защо не?
— Не е прилично. — Той трепна докато го казваше. От кога бе станал такъв педант що се отнася до благоприличието?
— О, да върви по дяволите благоприличието. Мен въобще не ме интересува, в случай, че не си…
— Забелязах.
— … забелязал. В нашия случай това няма никакво значение. Ти притежаваш мястото, така че не трябва да си отиваш, а аз го управлявам, така че не мога да си тръгна.
— Хенри, твоята репутация…
Това сякаш я развесели изключително много.
— О, Дънфорд — ахна тя, бършейки сълзите от очите си, — това беше невероятно. Невероятно. Моята репутация.