— Какво, по дяволите, не е наред с репутацията ти?
— Ох, Дънфорд, аз не съм имала репутация. Добра или лоша. Аз съм толкова странна, че хората имат достатъчно да говорят за мен, без да се притесняват как се държа с мъжете.
— Е, Хенри, може би е време да започнеш да мислиш за репутацията си. Или поне да постигнеш такава.
Ако Хенри не бе толкова озадачена от странния му подбор на думи, тя може би щеше да забележи суровия тон в гласа му.
— Ами, това и бездруго е спорен въпрос — каза тя безгрижно. — Ти живееш тук вече повече от седмица. Ако се притеснявах за някаква репута… искам да кажа за моята репутация, тя щеше да е напълно разрушена.
— Глупости, ще си взема стая в местния хан утре сутринта.
— О, не бъди глупав! Теб не те интересуваше въобще неприличието от това, че живеем заедно през последната седмица. Защо ще те интересува сега?
— Защото — извика той, нравът му бе на косъм да избухне, — сега ти си моя отговорност.
— Това е възможно най-глупавата причина, която съм чувала. По мое мнение…
— Ти имаш прекалено много мнения — сопна се той.
Хенри остана с отворена уста.
— Нима! — отсече тя.
Дънфорд започна да обикаля из стаята.
— Ситуацията, в която се намираме, не може да продължи по този начин. Ти не може да продължаваш да се държиш като истинска мъжкарана. Някой ще трябва да те научи на маниери. Ще трябва да…
— Не мога да повярвам колко си лицемерен! — извика тя. — Нямаше проблем да бъда особнячката на селото, когато бях просто позната, но сега, когато съм твоя отговорност…
Думите й секнаха внезапно, защото Дънфорд я сграбчи за раменете и я притисна до стената.
— Ако още веднъж се наречеш особнячка — каза той с опасен тон, — в името на Бога, няма да съм отговорен за действията си.
Дори и на светлината на свещите тя можеше да види едва удържимата ярост в очите му и преглътна със солидна доза страх. Все пак никога не бе била много благоразумна и затова продължи, макар и с много по-тих глас.
— Не говори добре за характера ти това, че не се интересуваше за репутацията ми до сега. Или загрижеността ти се ограничава само до подопечните ти, а не и до приятелите ти?
— Хенри — каза той, а на врата му един мускул потрепна, — мисля, че е време да спреш да говориш.
— Това заповед ли е, о, скъпи мой настойнико?
Той пое много дълбок дъх, преди да отговори.
— Има разлика между настойник и приятел, въпреки че аз се надявам да бъда и двете за теб.
— Мисля, че те харесвах повече, когато беше само мой приятел — измърмори тя войнствено.
— Така очаквах и аз.
— Така очаквах и аз — изимитира го тя, без въобще да се опитва да скрие раздразнението си.
Дънфорд започна да се оглежда из стаята за нещо, с което да й запуши устата. Погледът му попадна на леглото и той премигна, изведнъж осъзнавайки като какъв идиот звучеше, проповядвайки благоприличие, докато стоеше в спалнята й. Погледна към Хенри и най-после забеляза, че тя бе облечена в халата си — халата си! А той бе оръфан и скъсан на места и разкриваше твърде много от краката й.
Потискайки един стон, Дънфорд премести погледа си върху лицето й. Устата й бе присвита бунтовнически и той изведнъж си помисли, че много би искал да я целуне отново, по-силно и бързо този път. Сърцето му биеше за нея и той за първи път осъзна, че между яростта и желанието имаше много тънка линия. Той искаше да доминира над нея.
Напълно отвратен от себе си, се завъртя на пети, прекоси стаята и сграбчи дръжката на вратата. Трябваше да излезе от тази къща много бързо. Отваряйки рязко вратата, той се обърна към нея и каза:
— Ще обсъдим това по-обстойно утре сутринта.
— Не се съмнявам.
По-късно Хенри си помисли, че вероятно бе по-добре, че Дънфорд напусна стаята преди да чуе отговора й. Не мислеше, че той желае такъв.
Глава девета
Останалата част от новите рокли на Хенри пристигнаха на следващата сутрин, но тя облече бялата си риза и бричовете си напук.
— Глупав мъж — мърмореше тя докато дърпаше дрехите си. Да не си мислеше, че ще може да я промени. Да я превърне в изящен образ на женствеността? Да не би да си мислеше, че тя ще се усмихва престорено, ще пърха с мигли и ще прекарва дните си в рисуване на акварели?
— Ха! — извика Хенри. Няма да му е лесно. Тя нямаше да може да научи всички тези неща дори да искаше. С нежеланието й, това ставаше напълно невъзможно.