Стомахът й се обади нетърпеливо, затова Хенри издърпа ботушите си и се запъти към стаята за закуска. Изненада се да види, че Дънфорд вече е там; тя беше станала изключително рано, а той бе единственият човек, от познатите й, който бе по-малко ранобуден от нея.
Очите му се плъзнаха по облеклото й докато тя сядаше, но Хенри не можеше да разчете дори намек на някакво чувство в шоколадовите им дълбини.
Тя взе една филийка от чинията пред себе си.
— Сладко? — Той й подаде купичка с нещо червено. Малини, помисли Хенри разсеяно или може би френско грозде. Тя просто започна да маже филията си, без да я интересува особено какво беше сладкото.
— Яйца?
Хенри свали ножа си и сложи малко бъркани яйца в чинията си.
— Чай?
— Ще престанеш ли! — извика тя.
— Просто се опитвам да бъда загрижен — измърмори той, забърсвайки дискретно ъгълчето на устата си със салфетката.
— Мога да се нахраня и сама, милорд — остро каза тя, протягайки се неелегантно през масата за чинията с бекона.
Той се усмихна и отхапа хапка от храната си, наясно с факта, че я изнервяше и се наслаждаваше неописуемо на това. Тя се мусеше срещу него. Не й харесваше собственическото му отношение. Дънфорд се съмняваше, че някой й е казвал, какво да прави през целия й живот. От това, което бе дочул за Карлайл, човекът й бе дал неприлично голяма свобода. И макар да бе сигурен, че никога няма да си го признае, Дънфорд имаше чувство, че Хенри бе малко разстроена от това, че той не бе помислил за репутацията й до сега.
Що се отнася до това, Дънфорд си признаваше, че бе виновен. Той се бе забавлявал толкова много, опознавайки новото си имение, че не се бе замислил за положението на компаньонката си. Хенри се държеше толкова, ами, странно — просто нямаше друга дума за поведението й — че въобще не му бе хрумнало, че бе (или трябваше да бъде) подчинена на същите правила и условности като другите млади дами, които той познаваше.
Докато тези мисли минаваха през ума му, той започна да потропва несъзнателно с вилицата си по масата. Монотонният звук продължи докато Хенри вдигна поглед, а изражението й му казваше, че тя е абсолютно убедена, че единствената му цел в живота е да я вбесява.
— Хенри — каза той с това, което се надяваше, че е най-приветливият му тон. — Мислих си нещо.
— Така ли? Колко удивително.
— Хенри… — В гласа му се усещаше непогрешима нотка на предупреждение.
Която тя пренебрегна.
— Винаги съм се възхищавала на един мъж, който се опитва да развива ума си. Мисленето е добра отправна точка, въпреки че може да те обремени…
— Хенри.
Този път тя млъкна.
— Мислех си… — Той направи пауза, сякаш предизвиквайки я да направи някакъв коментар. Когато тя разумно си замълча, той продължи: — Мислех си, че бих желал да замина за Лондон. Този следобед, така мисля.
Хенри почувства неочаквана топка от тъга да засяда в гърлото й. Той си заминаваше, вярно бе, че й досаждаше и дори я вбесяваше, но тя не искаше той да си отива. Вече бе свикнала да е наоколо.
— Ти идваш с мен.
Дънфорд пожела да има някакъв начин да запази изражението й до края на живота си. То не можеше да се обясни като шок. Нито като ужас. Нито неверие, гняв или раздразнение. Най-накрая тя запелтечи:
— Да не си полудял?
— Има такава вероятност, макар и много малка.
— Няма да ида в Лондон.
— Аз казвам, че ще го направиш.
— Какво ще правя в Лондон? — Тя вдигна ръце. — И още по-важно, кой ще заеме мястото ми тук?
— Сигурен съм, че ще успеем да измислим нещо. В Станидж Парк е пълно с отлична прислуга. Все пак ти си ги обучила.
Хенри избра да пренебрегне факта, че той току-що й направи комплимент.
— Няма да отида в Лондон.
— Нямаш избор. — Гласът му бе измамно благ.
— От кога?
— Откакто станах твой настойник.
Тя го изгледа разгневено.
Той отпи от кафето си и я погледна над ръба на чашата.
— Предлагам ти да разопаковаш една от новите си рокли преди да заминем.
— Казах ти, че няма да дойда.
— Не ме предизвиквай, Хенри.
— Ти не предизвиквай мен! — извика тя. — Защо ще ме влачиш в Лондон? Не искам да ходя! Моите чувства изобщо ли не са от значение?
— Хенри, ти никога не си била в Лондон.