— На този свят, милорд, има милиони хора, които си живеят щастливо, без да са стъпвали в столицата ни. Уверявам ви, че аз съм една от тях.
— Ако не ти хареса, може да си тръгнеш.
Тя много се съмняваше в това. Нямаше да се остави няколко невинни лъжи да я подведат да се пречупи пред волята му. Хенри реши да опита друга тактика.
— Да ме заведеш в Лондон няма да реши проблема с компаньонката ми — каза тя, опитвайки се да звучи спокойно. — В действителност, да ме оставиш тук е доста по-удачно решение. Всичко ще бъде както преди да пристигнеш.
Дънфорд въздъхна тежко.
— Хенри, кажи ми защо не искаш да отидеш в Лондон.
— Прекалено съм заета тук.
— Истинската причина, Хенри.
Тя прехапа долната си устна.
— Аз просто… аз просто не мисля, че ще ми допадне. Приеми и баловете, и всичко останало. Това не е за мен.
— От къде знаеш? Никога не си ходила.
— Виж ме! — извика тя бясна заради засрамването си. — Само ме виж. — Тя се изправи, посочвайки облеклото си. — Ще стана за смях дори на най-непретенциозните събирания.
— Нищо, което една рокля не би оправило. Между другото, тази сутрин не пристигнаха ли още две?
— Не ми се подигравай! Много по-сложно е от това. Не са просто дрехите ми, Дънфорд, аз съм! — Тя ритна стола си разярено и отиде до прозореца. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки се да успокои препускащото си сърце, но това изглежда не вършеше работа. Най-накрая каза с много тих глас:
— Мислиш си, че ще забавлявам лондонските ти приятели ли? Това ли е? Нямам желание да бъда някаква атракция от рода на „вижте особнячката“. Да не би да…
Дънфорд се придвижи толкова бързо и безшумно, че тя не осъзна какво се случва докато той не сложи ръцете си върху нея, завъртайки я, за да бъде с лице към него.
— Мисля, че снощи ти казах да не се описваш като особнячка.
— Но аз съм това! — Хенри бе потресена от унижение, заради трепета на гласа си и сълзите, стичащи се по бузите й, и се опита да се отскубне от хватката му. Ако трябваше да се държи като слаба глупачка, той не можеше ли да я остави да го прави насаме?
Но Дънфорд не я пусна.
— Не разбираш ли, Хенри? — каза той с изключително нежен глас. — Затова те водя в Лондон. За да ти докажа, че не си особнячка, а че си прелестна и будеща желание жена и всеки мъж би бил горд да те нарече своя.
Тя се вгледа в него, без да мигне, едва успявайки да смели думите му.
— А всяка жена — продължи тихо той, — би била горда да те нарече своя приятелка.
— Не мога да го направя — прошепна тя.
— Разбира се, че можеш. Ако решиш. — Той се изкикоти тихо. — Понякога, Хенри, си мисля, че можеш да постигнеш всичко.
Тя поклати глава.
— Не — тихо каза тя.
Дънфорд отпусна ръцете си отстрани на тялото си и отиде до съседния прозорец. Той бе изумен от дълбочината на загрижеността си за нея, бе удивен, колко силно желаеше да поправи самоувереността й.
— Не мога да повярвам, че говориш така, Хенри. Това същото момиче ли е, което ръководи, може би, най-добре поддържаното имение, което съм виждал? Същото момиче, което се хвалеше, че може да язди всеки кон в Корнуол? Същото момиче, което ми костваше десетилетие от живота, пъхайки ръката си в действащ кошер? След всичко това ми е трудно да си представя, че Лондон ще представлява голямо предизвикателство за теб.
— Това е различно — каза тя, а гласът й бе едва доловим шепот.
— Не съвсем.
Тя не отговори.
— Казвал ли съм ти някога, Хенри, че когато те срещнах си помислих, че си най-невероятната млада дама, която съм познавал?
— Очевидно не съм — каза тя, задавяйки се с думите.
— Кажи ми, Хен. Щом можеш да надзираваш две дузини прислуга, да се грижиш за работеща ферма и да построиш един свинарник, защо си мислиш, за Бога, че няма да можеш да се справиш с един лондонски сезон?
— Защото мога да правя всичко това! — извика тя. — Знам как да яздя един кон, знам как да построя свинарник и знам как се ръководи една ферма. Но не знам как да бъда момиче!
Дънфорд замълча, шокиран от яростния й отговор.
— Не обичам да правя нещо, ако не го правя добре — остро каза тя.
— На мен ми изглежда — бавно започна той, — че всичко, което ти е необходимо, е практика.
Тя го погледна язвително.
— Не се отнасяй снизходително към мен.
— Не го правя. Аз първи ще си призная, че си мислех, че нямаш идея как да носиш една рокля, но виж колко добре се справи с жълтата рокля. И очевидно имаш много добър вкус, когато решиш да го използваш. Аз си нямам никаква представа от дамска мода, както знаеш, но роклите, които ти избра, са прекрасни.