— Не знам как да танцувам. — Тя кръстоса ръце отбранително. — И не знам как да флиртувам, не знам и кой до кой трябва да седне на един вечерен прием, и… и не знаех дори за портвайна!
— Но Хенри…
— И няма да отида в Лондон, за да се направя на глупачка. Няма!
Той можеше само да гледа след нея, когато тя избяга от стаята.
Дънфорд отложи датата на заминаването им с един ден, разбирайки, че няма начин да разубеди Хенри, когато тя бе в подобно настроение и да продължи да живее със съвестта си. Той мина тихо покрай стаята й няколко пъти, ослушвайки се за признаци, че тя плаче, но всичко, което дочу, бе тишина. Нито веднъж не я чу да се движи в стаята.
Тя не слезе и за обяд, което го изненада. Хенри нямаше деликатен апетит и той си мислеше, че ще е примряла от глад досега. Все пак тя нямаше възможност да хапне добре на закуска. Той отиде до кухнята да попита дали е поискала да й изпратят храна в стаята. Когато го информираха, че не е, изруга под нос и поклати глава. Ако не се появеше за вечеря, щеше да иде до стаята й и да я довлече долу сам.
Така се случи, че подобни мерки не бяха необходими, защото Хенри се появи във всекидневната на време за следобедния чай, очите й бяха леко зачервени, но въпреки това сухи. Дънфорд се изправи мигновено и посочи стола до себе си. Тя му се усмихна благодарно, вероятно защото той не се поддаде на изкушението да направи някаква остроумна забележка относно поведението й тази сутрин.
— Съжалявам, че се изложих по този начин на закуска — каза тя. — Уверявам те, че съм готова да обсъдим въпроса като цивилизовани, възрастни хора. Поне се надявам да можем да го направим.
Дънфорд си помисли иронично, че част от причината да я харесва толкова бе, че тя въобще не приличаше на останалите изтънчени възрастни, които познаваше. И той мразеше, когато му говореше така извънредно благовъзпитано. Може би да я заведе в Лондон би било грешка. Може би висшето общество щеше да изкорени свежестта и спонтанността й. Той въздъхна. Не, не, щеше да я държи под око. Хенри нямаше да изгуби искрицата за живот; в действителност той щеше да се убеди, че тя ще заблести дори по-силно. Погледна към нея. Изглеждаше нервна. И в очакване.
— Да? — каза той, леко накланяйки глава.
Тя прочисти гърлото си.
— Мислех си… мислех си, че може да ми кажеш, защо искаш да дойда в Лондон.
— За да измислиш логични причини, защо да не го правиш ли? — предположи той.
— Нещо подобно — призна тя, със съвсем лек намек на дръзка усмивка.
Искреността й — и блясъкът в очите й — го обезоръжиха напълно. Той й се усмихна в отговор с още една от онези опустошителни усмивки и бе доволен да види как устните й се отварят леко в отговор.
— Моля те, седни — каза Дънфорд и отново посочи стола. Тя седна и той я последва. — Кажи ми какво искаш да знаеш — добави с предразполагащ жест с ръка.
— Ами, за начало мисля… — Тя замълча, с напълно смаяно изражение. — Не ме гледай така.
— Как?
— Сякаш… сякаш… — Мили Боже, да не би да бе на път да каже сякаш ще ме изядеш! — Ох, няма значение.
Той се усмихна отново и се прикри, като се покашля зад ръката си.
— Продължи, ако обичаш.
— Добре. — Тя го погледна, но след това реши, че това е грешка, защото той бе прекалено красив, а очите му блестяха и…
Хенри примигна, за да се върне в реалността.
— Добре. Казвах, че, ъмм, това, което казвах, е, че бих искала да знам какво точно се надяваш да постигнеш, водейки ме в Лондон.
— Разбирам.
Той не каза нищо повече, което я раздразни толкова, че тя най-накрая бе принудена да му отвърне:
— Е?
Дънфорд явно използваше забавянето, за да състави отговора си.
— Предполагам, че се надявам да постигна много неща — отвърна той. — Най-важното, от които е, да се позабавляваш малко.
— Аз мога да…
— Не, моля те — вдигна той едната си ръка. — Остави ме да приключа и след това ще дойде твоят ред.
Хенри кимна доста арогантно и го зачака да продължи.
— Както казвах бих искал да се позабавляваш малко. Мисля, че можеш да се насладиш за кратко на сезона, ако само си позволиш. Също така си в ужасна нужда от нов гардероб и, моля те, не спори с мен по този въпрос, защото знам, че си наясно, колко е беден гардеробът ти. — Той направи пауза.