— Това ли е всичко?
Дънфорд не можа да се сдържи и се подсмихна. Тя бе толкова нетърпелива да защити мнението си.
— Не — каза той. — Просто си поемах дъх.
Когато тя не се усмихна на закачката му, той добави:
— Ти дишаш от време на време, нали?
Това му спечели едно намръщване.
— О, добре — предаде се той. — Кажи ми какви са възраженията ти досега. Ще довърша щом ти свършиш.
— Добре. Първо, аз се забавлявам доста тук в Корнуол и не виждам причина да пропътувам половината страна за още забавление. Това ми изглежда ужасно неправоверно.
— Ужасно неправоверно? — повтори той невярващо.
— Не се смей — предупреди го тя.
— Няма — увери я той. — Но ужасно неправоверно? От къде, по дяволите, ти хрумна това?
— Просто се опитвах да ти обясня, че имам отговорности тук и нямам желание за лекомислен начин на живот. Някои от нас имат по-важни неща за вършене от това да пропиляват времето си в търсене на дейности, с които да се забавляваме.
— Естествено.
Тя присви очи, опитвайки се да открие някакъв сарказъм в гласа му. Той или бе сериозен, или бе майстор на измамата, защото изглеждаше напълно искрен.
— Имаш ли други възражения? — любезно попита той.
— Да. Няма да споря с теб по въпроса за това, че се нуждая от нов гардероб, но ти забравяш един уместен факт. Аз нямам пари. Ако не мога да си позволя нови рокли тук в Корнуол, не виждам как мога да си позволя такива в Лондон, където всичко със сигурност е по-скъпо.
— Аз ще платя за тях.
— Дори аз знам, че това не е прилично, Дънфорд.
— Вероятно не бе прилично миналата седмица, когато отидохме в Труро — съгласи се той свивайки рамене. — Но сега аз съм твой настойник. Не може да бъде по-прилично от това.
— Но аз не мога да ти позволя да харчиш парите си за мен.
— Може би аз искам.
— Но ти не можеш.
— Мисля, че познавам собствения си ум — каза той сухо. — Вероятно малко по-добре отколкото ти.
— Ако искаш да харчиш парите си, бих предпочела да ги вложиш в Станидж Парк. Можем да ги използваме, за да поправим конюшните, а има и едно парче земя, граничещо с южната ни граница, на което съм хвърлила око…
— Не това имах предвид.
Хенри кръстоса ръце и стисна устни, щом й се изчерпаха възраженията срещу плана му.
Дънфорд наблюдава раздразнителното й изражение и правилно позна, че тя отстъпва.
— Ако мога да продължа… Нека видя до къде бях стигнал? Забавление, гардероб, о, да. Може да ти бъде от полза да придобиеш малко градска лустровка. Дори — каза той високо щом я видя, че отваря уста смаяна, — и да нямаш намерение да се върнеш в Лондон никога повече. Винаги е добре да можеш да се държиш подобаващо с местното отбраното общество — и снобите, предполагам — но няма начин да се справиш с това, ако не знаеш кое, какво е. Портвайнът бе добър пример.
Шията й пламна.
— Някакви възражения по този въпрос?
Хенри поклати безмълвно глава. Не бе чувствала нуждата от социална лустровка досега: тя бе игнорирала и бе игнорирана от по-голямата част от висшето общество в Корнуол и бе напълно доволна от негласната им спогодба, но трябваше да признае, че той има право. Познанието винаги бе добро нещо и със сигурност нямаше да навреди да научи как да се държи малко по-подобаващо.
— Добре — каза той. — Винаги съм знаел, че имаш изключително здрав разум. Радвам се, че го показваш сега.
Хенри помисли, че той се държи доста снизходително, но реши да не го отбелязва.
— Също така — продължи Дънфорд, — мисля, че ще ти е от голяма полза да се срещнеш с хора на твоята възраст и да се сприятелиш.
— Защо звучиш така сякаш наставляваш някое заблудено дете? — измърмори тя.
— Прости ми. Нашата възраст, би трябвало да кажа. Предполагам, че не съм толкова по-възрастен от теб, а двете ми най-близки приятелки едва ли са по-големи от теб с повече от година.
— Дънфорд — каза Хенри, опитвайки се да предотврати изчервяването си, — истинската причина поради, която се противопоставям на заминаването си за Лондон, е, че не мисля, че хората ще ме харесат. Не възразявам да бъда сама тук в Станидж Парк, където наистина съм сама. Това всъщност доста ми харесва. Но не мисля, че ще се радвам да бъда сама в някоя бална зала пълна със стотици хора.
— Глупости — каза той игнориращо. — Ще си намериш приятели. Просто преди не си била в подходящата ситуация. Или подходящите дрехи — сухо добави той. — Разбира се, хората не трябва да съдят някой по облеклото му, но разбирам, защо могат да бъдат малко, хмм, подозрителни към една жена, която изглежда не притежава нито една рокля.