— А ти, разбира се, ще ми купиш цял гардероб с рокли.
— Точно така — отвърна той, като нарочно не обърна внимание на сарказма й. — И не се притеснявай за сприятеляването. Моите приятели ще се влюбят в теб; сигурен съм в това. И ще те представят на други приятни хора и така нататък.
Тя нямаше други силни аргументи по тази въпрос, така че трябваше да се примири с шумно мърморене, за да изрази гнева си.
— И на последно място — каза Дънфорд, — знам, че обожаваш Станидж Парк и би искала да прекараш остатъка от живота си тук, но може би, само може би, Хенри, някой ден ще искаш да имаш свое семейство. Ще бъде извънредно егоистично от моя страна да те държа тук при мен, макар че Бог знае, че бих желал да си наоколо, защото никога няма да намеря нито един управител, който да се грижи по-добре за имението от теб…
— Аз съм повече от щастлива да остана — бързо го прекъсна тя.
— Мислила ли си някога за брак? — тихо попита той. — Или деца? Нито едно от двете не е особено вероятно, ако останеш в Станидж Парк. Както ти отбеляза, тук в селото няма никой подходящ, а аз си мисля, че си наплашила ефикасно повечето от доброто съсловие в Труро. Ако дойдеш в Лондон, може да срещнеш някой мъж, който да те заинтригува. Може би — каза Дънфорд закачливо, — той даже ще се окаже от Корнуол.
Аз съм заинтригувана от теб! Искаше й се да извика. И тогава се ужаси, защото не бе осъзнала до този момент точно колко заинтригувана бе. Но отвъд това увлечение — и тя не бе склонна да го нарече нищо по-дълбоко от това — той бе пробудил едно чувство. Наистина желаеше деца, макар че не си бе позволявала да се замисля много над този въпрос до сега. Вероятността тя в действителност да намери някой, за когото да се омъжи — някой, който би желал да се ожени за нея, помисли си тя сухо — бе толкова далечна, че да си мисли за деца й носеше само болка. Но сега — о, Боже, защо внезапно си представяше деца, които изглеждаха точно като Дънфорд? Със същите топли кафяви очи и опустошителна усмивка. Това бе по-болезнено от всичко, което можеше да си представи, защото тя знаеше, че този прелестен дявол никога няма да бъде неин.
— Хенри? Хенри?
— Какво? О, извинявай. Тъкмо си мислих за това, което каза.
— Тогава съгласна ли си? Ела в Лондон дори и ако е за много кратко. Ако не харесаш никой от мъжете там, може да се върнеш в Корнуол, но поне тогава ще можеш да кажеш, че си изследвала всичките си варианти.
— Винаги мога да се омъжа за теб — избълва Хенри. Ужасена тя плесна ръка върху устата си. От къде й хрумна изобщо?
— За мен? — каза дрезгаво той.
— Ами, имам предвид… — О, Боже, о, Боже как да оправи тази каша? — Това, което имах предвид е, че ако се омъжа за теб, тогава, ъмм, няма да трябва да ходя до Лондон да си търся съпруг, така че ще съм щастлива и ти няма да трябва да ми плащаш да ръководя Станидж Парк, така че и ти ще си щастлив, и ъмм…
— За мен?
— Виждам, че си изненадан. Аз също съм изненадана. Дори не съм сигурна защо го предложих.
— Хенри — внимателно каза той, — знам точно защо го предложи.
Той знаеше? Внезапно й стана много топло.
— Ти не познаваш много мъже — продължи Дънфорд. — Чувстваш се удобно с мен. Аз съм много по-безопасен избор от това да идеш в Лондон и да се запознаеш с джентълмените там.
Въобще не е това! Искаше й се да извика. Но, разбира се, не го направи. И не му каза истинската причина тези думи да изскочат от устата й. По-добре да го остави да си мисли, че я е страх да напусне Станидж Парк.
— Бракът е много голяма стъпка — каза той.
— Не чак толкова голяма — тя си мислеше налудничаво, че вече бе паднала в дупката — защо да не се закопае напълно? — Това, което исках да кажа, е, че го има брачното ложе и всичко там, и аз трябва да призная, че нямам опит в тази насока, нали знаеш. Но съм отгледана във ферма, все пак, и не съм напълно невежа. Тук имаме овце и ги размножаваме и не виждам как може да е много по-различно, и…
Той повдигна една вежда арогантно.
— Сравняваш ме с овца?
— Не! Разбира се, че не, аз… — Тя замълча, преглътна конвулсивно, след това преглътна отново. — Аз…