— Ти какво, Хенри?
Тя не можеше да каже дали гласът му бе леден, невярващо шокиран или развеселен от все сърце.
— Аз… ъъъ… — О, Господи, това щеше да остане в историята като най-лошият ден, не, най-лошата минута в живота й. Тя беше пълен идиот.
Безмозъчна глупачка. Глупачка, глупачка, глупачка, глупачка, глупачка!
— Аз… ъъъ… предполагам, че може би трябва да ида до Лондон. — Но се връщам в Корнуол възможно най-рано, закле се безгласно тя. Той нямаше да я откъсне от дома й.
— Великолепно! — Той се изправи, изглеждайки извънредно доволен от себе си. — Ще кажа на камериера си да започне да събира багажа незабавно. Ще му кажа, също така, да се погрижи и за твоите неща. Не виждам причина да вземаш нещо друго, освен трите рокли, които купихме миналата седмица в Труро, нали?
Тя поклати леко глава.
— Добре. — Той отиде до вратата. — Опаковай само някои лични вещи и дреболии, които искаш да вземеш със себе си, и Хенри?
Тя го погледна въпросително.
— Ние просто ще забравим за този малък разговор, нали? Поне последната част.
Тя успя да извие устни в усмивка, но това, което наистина искаше да направи, бе да хвърли гарафата с бърбъна по него.
Глава десета
В десет часа на следващата сутрин Хенри бе облечена, готова и чакаше на предното стълбище. Тя не беше особено доволна, че се съгласи да отиде в Лондон с Дънфорд, но проклета да е, ако не се държи с малко достойнство. Ако Дънфорд си мислеше, че ще трябва да я влачи ритаща и пищяща от къщата, грешеше. Тя бе облякла новата си зелена рокля и боне в тон към нея, и дори бе успяла да открие чифт от старите ръкавици на Виола. Те бяха малко износени, но щяха да свършат работа и Хенри откри, че в действителност харесва усещането за меката, фина вълна върху ръцете си.
Бонето, обаче бе съвсем друга история. То дразнеше ушите й, блокираше периферното й зрение и бе напълно неудобно. Беше необходимо цялото й търпение — което, разбира се, не бе много голямо — за да не изскубне проклетото нещо от главата си.
Дънфорд пристигна няколко минути по-късно и й кимна одобрително.
— Изглеждаш прекрасно, Хенри.
Тя се усмихна и му благодари, но реши да не влага много смисъл в комплимента му. Това звучеше като нещо, което той би казал, без да се замисля, на която и да е жена в обкръжението си.
— Това ли е всичко, което имаш? — попита той.
Хенри погледна към оскъдния си куфар и кимна. Нямаше достатъчно принадлежности, за да напълни дори един истински пътнически сандък. Само новите й рокли и някои от доста износените й мъжки дрехи. Не че бе много вероятно да са й необходими бричове в Лондон, но човек никога не можеше да бъде сигурен.
— Няма значение. Скоро ще поправим това.
Те се качиха на каретата и потеглиха. Хенри закачи бонето си на касата на вратата докато се качваше, обстоятелство, което я накара да мърмори най-неучтиво под носа си. Дънфорд си помисли, че я чу да казва: „Проклето, кръвожадно боне“, но не можеше да е сигурен. Във всеки случай щеше да му се наложи да я предупреди да обуздае езика си щом стигнат Лондон.
Но все пак не можеше да устои да не я закачи за това и с удивително сериозно лице каза:
— Да не би да има пчела в бонето ти?
Хенри се обърна към него с убийствен поглед.
— Това е ужасна измишльотина — отбеляза тя бурно, издърпвайки дразнещата шапка от главата си. — Не виждам каквато и да било полза от него.
— Мисля, че целта му е да пази лицето ти от слънцето.
Тя му хвърли поглед, който казваше ясно: „Кажи ми нещо, което вече не знам“.
Дънфорд нямаше идея как се въздържа да не се разсмее.
— С времето може и да ги заобичаш — каза той благо. — Повечето дами изглежда не обичат слънцето по лицата си.
— Аз не съм като повечето дами — отвърна тя. — И се справях прекрасно и без боне дълги години, благодаря ти много.
— И имаш лунички.
— Нямам!
— Имаш. Точно тук. — Той докосна носа й, след това се премести на едно петънце на скулата й. — И тук.
— Със сигурност грешиш.
— Ох, Хен, не мога да ти опиша, колко се радвам да открия, че все пак и ти имаш малко женска суета в себе си. Разбира се, не си отрязала косата си, така че и това трябва да се брои за нещо.
— Аз не съм суетна — възрази тя.
— Не, не си — сериозно каза той. — Това е едно от най-хубавите неща в теб.
Чудно ли беше, помисли си Хенри, че бе започнала да се увлича по него?