По дяволите, но наистина го дразнеше.
Но това не го дразнеше и наполовина толкова, колкото самият факт, че го дразни.
Всичко ставаше прекалено объркващо. Той отказа да мисли повече по въпроса и й помогна да слезе от каретата.
Влязоха в хана, а един от конярите вървеше след тях с багажа им. Хенри се успокои щом видя, че мястото изглежда задоволително чисто. Не бе спала на други чаршафи, освен на тези в Станидж Парк с години и винаги знаеше, точно кога са били прани за последен път. Най-после разбра до каква степен е контролирала съществуването си досега. Лондон щеше да бъде едно голямо приключение. Само да можеше да се отърве от този парализиращ страх от висшето общество…
Ханджията познаваше аристокрацията щом я видеше, затова бързо притича до тях.
— Желаем две стаи — рязко каза Дънфорд. — Една за мен и една за сестра ми.
Лицето на ханджията посърна.
— О, Божичко. Аз се надявах, че сте женени, защото имам останала само една стая и…
— Напълно ли сте убеден? — Гласът на Дънфорд беше леден.
— О, милорд, ако можех да изритам някой заради вас, щях да го направя, заклевам се, но цялото място е пълно с аристократи тази вечер. Вдовстващата херцогиня на Бересфорд минава оттук и пътува с доста хора. Нуждаеше се от шест стаи за всичките си внуци.
Дънфорд изстена. Родът Бересфорд бе всеизвестен с плодовитостта си. При последното преброяване вдовстващата херцогиня — злобна, стара жена, която със сигурност нямаше да отвърне мило, ако бъде помолена да се откаже от една от стаите си — имаше двадесет внуци. Един Бог знаеше, колко от тях бяха тук тази вечер.
Хенри, която нямаше подобни познания за семейство Бересфорд и удивителната им плодовитост, в момента имаше проблеми с дишането, заради паниката, която бе превзела тялото й.
— Но вие трябва да имате още една стая — каза тя. — Трябва.
Ханджията поклати глава.
— Само една. Дори аз ще спя в конюшните. Но вие сигурно няма да имате нищо против да споделите стаята, нали сте брат и сестра. Не е много уединено, знам, но…
— Аз съм човек, който много държи на уединението си — отчаяно каза Хенри, сграбчвайки ръката му. — Изключително много.
— Хенриета, скъпа — каза Дънфорд и внимателно отскубна пръстите й от смъртоносната им хватка върху лакътя на ханджията, — щом няма друга стая, значи няма. Ще трябва да се справим със ситуацията.
Тя го погледна предпазливо и се успокои веднага. Разбира се, че Дънфорд имаше план. Затова звучеше толкова спокоен и самоуверен.
— Разбира се, Дъ… а… Даниъл — импровизира тя, осъзнавайки със закъснение, че не знае кръщелното му име. — Разбира се. Колко глупаво от моя страна.
Ханджията видимо се успокои и подаде ключа на Дънфорд.
— В конюшнята има стая, която конярите ви могат да използват, милорд. Ще бъде доста препълнена, но мисля, че ще има място за всички.
Дънфорд му благодари и се посвети на задачата да покаже на Хенри къде е стаята им. Бедното момиче бе побеляло като платно. Наистина, проклетото боне скриваше по-голямата част от лицето й, но не бе трудно да стигне до заключението, че тя не е особено доволна от плановете за нощувката им.
Е, по дяволите, той също. Въобще не беше доволен от мисълта да прекара цяла нощ в една стая с нея.
Проклетото му тяло се възбуждаше само при мисълта за това. Повече от дузина пъти този ден, в каретата, му се бе искало да я сграбчи и да я целуне безпаметно. Проклетото момиче никога нямаше да разбере какъв самоконтрол му костваше.
Не се случваше, когато говореха. Поне тогава той можеше да съсредоточи ума си в разговора, а не върху тялото й. Случваше се, когато се умълчаваха и той вдигнеше поглед и видеше Хенри, загледана през прозореца с блеснали очи. После поглеждаше към устата й, което винаги бе грешка, а тя правеше нещо, като да оближе устните си и в следващия момент той сграбчваше възглавничката на седалката, за да се спре да не посегне към нея.
И тези възхитителни, много розови устни се свиха точно сега, когато Хенри постави ръце на кръста си и огледа стаята. Дънфорд последва погледа й до голямото легло, което господстваше в помещението и се отказа от всяка надежда, че няма да прекара нощта неудобно възбуден.
— Кой е Даниъл? — опита да се пошегува той.
— Ти, опасявам се, тъй като не си ми казвал кръщелното си име. Не казвай нищо, което може да те издаде.
— Устните ми са запечатани — продума той и се поклони грациозно, докато междувременно желаеше да са върху нейните.