И тогава може би неговият живот ще стане отново нормален. Щеше да посети любовницата си, наистина трябваше да го направи, щеше да се позабавлява с приятелите си, щеше да се присъедини към безкрайната върволица от приеми и да продължи завидния си ергенски живот.
Той бе един от малкото хора, които познаваше, доволни от своето съществуване. Защо по дяволите, ще иска да променя нещо?
Вратата се отвори и Хенри показа лице иззад ъгъла.
— Дънфорд? — тихо каза тя. — Готова съм. Вече можеш да влезеш.
Дънфорд изстена, без да е сигурен дали звукът е предизвикан от потиснато желание или обикновена умора и се отблъсна от стената. Върна се обратно в стаята. Хенри бе застанала близо до прозореца, притискайки износения халат плътно около себе си.
— И преди съм те виждал в халата ти — каза той и се усмихна, надявайки се с приятелска и определено платоническа усмивка.
— Знам, но… — Тя сви рамене безпомощно. — Искаш ли да изчакам в коридора, докато ти се преобличаш?
— По халат? Не мисля. Аз може и да те виждам така облечена, но определено не искам да споделям тази привилегия с останалите обитатели на хана.
— Ох. Разбира се.
— Особено, когато онзи стар дракон Бересфорд и люпилото й са наоколо. Те вероятно са тръгнали към Лондон за сезона и няма да се поколебаят да разкажат на всички от висшето общество, че са те видели да скиташ полугола в обществен хан. — Той прокара изморено ръка през косата си. — Ще трябва да положим усилия да ги избегнем сутринта.
Тя кимна нервно.
— Предполагам, че мога да затворя очи. Или да се обърна.
Той си помисли, че сега не е най-подходящото време да я информира, че предпочита да спи гол. И все пак щеше да е дяволски неудобно да спи с дрехите си. Може би халата му…
— Или мога да се скрия под завивките — казваше Хенри. — Тогава ще си сигурен, че е опазено благоприличието ти.
Дънфорд премигна невярващо и развеселено, когато тя се качи на леглото, пропълзя под завивките и заприлича на много голяма къртичина.
— Така добре ли е? — попита тя с доста приглушен глас.
Той се опита да се съблече, но откри, че раменете му се тресат от смях.
— Идеално, Хенри. Идеално е.
— Само ми кажи, когато си готов! — извика тя.
Дънфорд бързо свали дрехите си и извади халата си. За един кратък миг бе напълно и прекрасно гол и през него мина тръпка на възбуда щом видя голямата купчина на леглото. Пое си рязко дъх и облече халата си. Не сега, каза си твърдо. Не сега и не с това момиче. Тя заслужава повече. Заслужава сама да направи избора си.
Той върза колана на халата стегнато около кръста си. Вероятно трябваше да остави бельото си, но по дяволите, столът щеше да е достатъчно неудобен. Просто бе необходимо да се увери, че халатът му няма да се отвори през нощта. Горкото момиче сигурно щеше да припадне само при вида на един гол мъж. Един Бог знае какво щеше да стане, ако види някой напълно възбуден, какъвто щеше да е той без съмнение през цялата нощ.
— Готов съм, дяволче — каза той. — Вече можеш да се покажеш.
Хенри подаде глава от завивките. Дънфорд бе загасил свещите, но лунната светлина се прокрадваше през тънките завеси и тя можеше да види много голямото му, мъжествено тяло, седящо на стола. Пое си рязко въздух. Всичко щеше да е наред стига да не й се усмихне. Ако го направеше, тя щеше да е погубена. Неясно през ума й мина мисълта, че сигурно няма да може да го види да се усмихва в тъмното, но тези негови усмивки имаха толкова опустошителен ефект, че бе убедена, че ще може да усети въздействието им дори през тухлена стена.
Тя се настани на възглавниците и затвори очи, опитвайки се много усилено да не мисли за него.
— Лека нощ, Хен.
— Лека нощ, Дън.
Тя го чу да се подхилква, когато съкрати името му. Само не се усмихвай, молеше се Хенри. Не мислеше, че го е направил; бе сигурна, че щеше да го чуе в смеха му, ако устните му се бяха разтегнали в своята пълна, развратна усмивка. Обаче, само за да е сигурна, отвори едно око и хвърли поглед към него.
Разбира се, не можеше да види изражението му, но това бе прекрасно извинение да го наблюдава. Той се бе настанил в креслото — е, поне се опитваше да се настани. Не бе забелязала, колко… колко вертикално бе то. Дънфорд помръдна, след това се премести отново и отново. Сигурно си смени позицията поне двадесет пъти преди най-накрая да застане мирно. Хенри прехапа устната си.