— Удобно ли ги е? — попита тя.
— О, доста.
Той го каза точно с този тон, в който няма капка сарказъм, но се използва, когато човек се опитва много усилено да убеди някой в нещо, което очевидно не е истина.
— Ох — каза Хенри. Какво се предполагаше, че трябва да направи? Да го обвини, че лъже? Тя се загледа в тавана за тридесет секунди и след това реши — защо не?
— Лъжеш — каза тя.
Дънфорд въздъхна.
— Да.
Тя седна.
— Може би можем… Така де… Трябва да можем да направим нещо.
— Имаш ли някакви предложения? — Тонът му беше доста сух.
— Ами — запъна се тя, — не са ми необходими всичките одеяла.
— Топлината не е проблем.
— Но вероятно можеш да си направиш дюшек от тях и да легнеш на земята.
— Не се притеснявай, за това Хенри. Ще съм добре.
Още едно очевидно фалшиво заявление.
— Просто не мога да си лежа тук и да гледам колко ти е неудобно — загрижено каза тя.
— Тогава затвори очи и заспивай. Няма да видиш нищо.
Хенри легна назад и успя да се задържи в тази позиция цяла минута.
— Не мога да го направя — каза тя и се изправи отново. — Просто не мога да го направя.
— Какво не можеш да направиш, Хенри? — Той въздъхна — много дълга и измъчена въздишка.
— Не мога да си лежа тук, докато ти се чувстваш толкова неудобно.
— Единственото място, в което ще се почувствам по-удобно, е леглото.
Последва доста дълга пауза. И най-накрая:
— Аз мога да го направя, ако ти можеш.
Дънфорд реши, че те имат извънредно различно интерпретиране на думите „да го направя“.
— Ще се дръпна много далеч в другия край. — Тя започна да се отдръпва. — Много далече.
Въпреки всички добри инстинкти той действително обмисляше идеята. Повдигна глава и я погледна. Тя бе толкова близо до края на леглото, че единият й крак висеше отстрани.
— Ти можеш да спиш от другата страна — каза тя. — Просто стой на ръба.
— Хенри…
— Ако-ще-го-правиш-направи-го сега — тя каза изречението така, че то прозвуча като една дълга дума. — Защото сигурно след миг ще се вразумя и ще оттегля предложението си.
Дънфорд погледна към празното място на леглото, след това към тялото си, което продължаваше да е напълно възбудено. След това погледна към Хенри. Не, не го прави! Погледът му бързо се върна на празното място в леглото. То изглеждаше много, много удобно — толкова удобно, че може би щеше да е възможно да се отпусне достатъчно, за да се успокои тялото му.
Погледна отново към Хенри. Не бе мислил да прави това, не бе искал, но очите му се склониха, за да последват напътствията на друга част от тялото му, а не ума му. Тя бе седнала и се взираше в него. Гъстата й права кестенява коса бе издърпана назад и сплетена на плитка, което бе изненадващо екзотично. Очите й — би трябвало да бъде прекалено тъмно, за да ги види, но той можеше да се закълне, че ги виждаше да светят със сребърния блясък на луната.
— Не — дрезгаво каза той, — столът ще ми свърши работа, благодаря ти.
— Ако знам, че не ти е удобно, няма да мога да заспя. — Тя звучеше точно като девойка в беда.
Дънфорд потръпна. Никога не бе могъл да устоява на това да се прояви като герой. Бавно се изправи на крака и тръгна към празното място в леглото.
Колко лошо можеше да бъде?
Глава единадесета
Много, много лошо. Много, много, много лошо!
Час по-късно Дънфорд бе все още буден, със сковано като дъска тяло от страх, че може, без да иска да я докосне. Освен това не можеше да рискува да лежи по друг начин, освен по гръб, защото когато се вмъкна в леглото и легна настрани, усети миризмата й на възглавницата.
Проклятие, защо тя не стоеше на едно място? Имаше ли причина да легне в единия край на леглото и след това да се премести на другия, за да му направи място? Сега всички възглавници миришеха на нея, на онзи смътно лимонен аромат, който винаги се носеше около лицето й. А и това девойче така се въртеше в съня си, че дори да лежи по гръб не го предпазваше напълно.
Не дишай през носа, повтаряше си той напевно. Не дишай през носа.
Тя се претърколи с тиха въздишка.
Запуши си ушите.
Тя помляска смешно с устни и пак се претърколи.
Не е заради нея, крещеше част от съзнанието му. Същото щеше да се случи с всяка друга жена.