— Ами не смятам, че е редно да ме виждаш по нощница, макар и да си спал с мен тази нощ. О, боже — задави се тя, — това не прозвуча, както го мислех. Исках да кажа, че спахме в едно легло, което навярно е почти толкова лошо.
Дънфорд си помисли — с известна болка — че „почти“ не се брои особено.
— Във всеки случай — продължи да бъбри тя, като сливаше думите от смущение, — наистина не мога да стана и да си взема дрехите и не мога да стигна халата си. Не съм съвсем сигурна как стана така, но е факт, така че вероятно ти ще трябва да станеш първи, тъй като вече съм те виждала…
— Хенри?
— Да?
— Млъкни.
— О!
Измъчен, той затвори очи. Не искаше нищо друго, освен да лежи неподвижно под завивките цял ден. Е, не беше точно така. Това, което наистина искаше, включваше младата жена, седнала до него, но то нямаше да стане, така че предпочиташе да остане скрит. За съжаление, една част от тялото му никак не искаше да стои скрита и той нямаше представа как точно да стане пръв, без да съкрати живота й с десет години от уплаха.
Хенри остана напълно неподвижна, докато накрая не издържа.
— Дънфорд?
— Да?
Удивително бе как една-единствена дума можеше да предаде толкова много чувства. И то не хубави.
— Какво ще правим?
Той си пое дълбоко дъх — вероятно за двадесети път тази сутрин.
— Ти ще се заровиш под завивките, както направи снощи, а аз ще се облека.
Тя се подчини на заповедта му с готовност. Той се надигна със звучен стон и прекоси стаята до мястото, където си беше оставил дрехите.
— Камериерът ми ще получи удар — промърмори.
— Какво? — извика тя изпод завивките.
— Казах — повиши глас той, — че камериерът ми ще получи удар.
— О, не — простена тя, явно силно измъчена.
Той въздъхна.
— Хен, какво има сега?
— Камериерът ти трябва да е с теб — долетя заглушеният отговор. — Чувствам се ужасно.
— Недей — заповяда остро Дънфорд.
— Какво недей?
— Не се чувствай ужасно — почти кресна той.
— Не мога. Днес пристигаме в Лондон и ти ще искаш да изглеждаш добре пред приятелите си и… пред когото искаш да изглеждаш добре и…
Как успяваше да звучи все едно ще бъде непоправимо наскърбена, ако той не се ползва с услугите на камериера си?
— Аз нямам прислужница и съм сигурна, че така или иначе изглеждам поизмачкана, но няма нужда и ти да изглеждаш така.
Той въздъхна.
— Следователно трябва да се върнеш в леглото.
Това, помисли той, е много лоша идея.
— Хайде, по-бързо — оживено го подкани тя.
Той каза какво мисли:
— Хен, това е много лоша идея.
— Довери ми се.
Той не можа да спре краткия, продран смях, който изхвърча от устата му.
— Просто се върни в леглото и се скрий под завивките — обясни тя търпеливо. — Аз ще стана и ще се облека. След това ще сляза долу и ще повикам камериера ти. Ще изглеждаш прекрасен.
Дънфорд се обърна към голямата и многословна буца на леглото.
— Прекрасен ли? — повтори той.
— Прекрасен, красив, както предпочиташ.
Много жени го бяха наричали красив и то неведнъж, но това никога преди този миг не му беше правило такова удоволствие.
— Е, добре — въздъхна той. — Щом настояваш.
След няколко секунди беше отново в леглото, а тя притичваше през стаята.
— Не поглеждай — извика тя, докато навличаше роклята си през глава. Беше същата, която бе носила предния ден, но тя я беше положила внимателно върху един стол вечерта и предполагаше, че е по-малко измачкана от тези в куфара й.
— Не бих си и помислил — невъзмутимо излъга той.
След няколко мига тя се обади:
— Ще повикам камериера ти.
След което се чу затварянето на вратата.
След като изпрати Хейстингс при работодателя му, тя влезе в трапезарията с надеждата да поръча закуска.
Струваше й се, че не бива да е там без придружител, но не знаеше какво друго да прави. Ханджията я видя и побърза да дойде при нея. Тъкмо беше свършила с поръчката, когато с крайчеца на окото си забеляза дребна възрастна дама със синя коса. Изглеждаше невероятно царствена и надменна. Вдовицата на херцог Бересфорд. Нямаше как да е друга. Дънфорд беше предупредил Хенри в никакъв случай да не позволява на херцогинята да я види.
— В стаята ни — изтърси тя със задавен глас. — Бихме искали да закусваме в стаята ни.