Или това, или имаше богати приятели, които бяха склонни да му заемат превоз. Хенри се втренчи в сцената доста безсрамно, като през цялото това време продължаваше да разресва косата си. Двама лакеи се втурнаха навън, за да разтоварят куфарите. Тя се усмихна гордо. Бе направила тази къща да работи като часовников механизъм.
В този миг вратата на каретата се отвори. Без да осъзнава, тя се премести още по-близо до прозореца. Подаде се обут в ботуш крак.
И то доста хубав и отявлено мъжествен ботуш, отбеляза Хенри, знаейки добре какви са собствените й обувки. Тогава стана ясно, че ботушът е обут от крак, който е също толкова мъжествен, колкото и обувката му.
— Мили Боже — прошепна тя.
Той нямаше да е безхарактерен разглезен пъзльо, както си бе мислела. След това собственикът на крака излезе навън и тя го видя в целия му ръст.
Хенри изпусна четката си.
— О, Боже мой — прошепна тя. Той беше красив. Не, не красив, поправи се Хенри, защото това би добавило някакво женствено качество, а този човек определено не притежаваше нищо подобно. Беше висок, със здраво мускулесто тяло и широки рамене. Косата му беше гъста и кестенява, малко по-дълга, отколкото бе модерно. А лицето му… Хенри може и да го гледаше от над четири метра височина, но дори тя виждаше, че лицето му беше всичко, което едно лице трябва да бъде. Скулите му бяха високи, носът му прав и силен, а устата му фино оформена с леко доловима иронична извивка. Не можеше да види какъв цвят са очите му, но имаше прималяващото усещане, че са пълни с проницателна интелигентност. И освен това, беше много по-млад, отколкото бе очаквала. Надяваше се на някой, надхвърлил петдесетте. Този мъж едва ли имаше дори тридесет.
Хенри изпъшка. Това щеше да се окаже доста по-трудно, отколкото предвиждаше. Трябваше да бъде наистина много хитра, за да го заблуди. Тя се наведе с въздишка да вземе четката си за коса и тръгна обратно към ваната.
Докато Дънфорд мълчаливо оглеждаше фасадата на новия си дом, погледът му бе привлечен от някакво движение на прозореца на горния етаж. Слънцето се отразяваше в стъклото, но въпреки това той видя, че там стоеше момиче с дълга, кестенява коса. Преди да може да я огледа по-добре обаче, тя се обърна и изчезна в стаята. Това бе странно. Никоя прислужница не би стояла бездейно до прозореца по това време на деня, особено с пусната коса. Той се запита за миг коя ли е тя, но после мисълта се изниза от ума му. Щеше да има достатъчно време да разбере; точно сега имаше много по-важни неща, за които трябваше да се погрижи.
Целият персонал на Станидж Парк се бе събрал пред къщата за неговото посрещане. Имаше общо взето две дузини хора… малко число според стандартите на висшето общество, но все пак Станидж Парк бе доста приличен дом за провинциален благородник. Икономът, слаб мъж на име Йейтс, полагаше неимоверни усилия, за да направи целия процес възможно най-официален. Дънфорд се опита да се нагоди към него, приемайки леко строг маниер; изглежда това очакваха слугите от новия господар на имението. Обаче му бе трудно да потисне усмивката си, когато една след друга прислужниците правеха реверанс в негова чест. Никога не бе очаквал титла, нито негови собствени земи или домакинство, което да върви с тях. Баща му бе втори син на втори син и само Бог знаеше колко много мъже, носещи името Дънфорд, е трябвало да умрат, за да стигне до него това наследство.
След като и последната прислужница се бе поклонила и изправила, Дънфорд върна вниманието си върху иконома.
— Ръководите отлично имение, Йейтс, ако това представяне е някаква индикация.
Йейтс, който никога нямаше да успее да усвои каменното изражение на лицето, което бе необходима предпоставка измежду лондонските икономи, се изчерви от удоволствие.
— Благодаря ви, милорд. Правим всичко по силите си, но трябва да благодарим на Хенри за това.
Дънфорд повдигна вежда въпросително.
— Хенри?
Йейтс преглътна тежко. Трябваше да я нарече мис Барет. Това би очаквал новият лорд Станидж, след като бе от Лондон и така нататък. А и той беше новият настойник на Хенри, нали така? Мисис Симпсън го бе дръпнала настрани и бе прошепнала в ухото му тази любопитна новина преди няма и десет минути.
— Ъъм, Хенри е… — гласът му заглъхна. Беше му толкова трудно да мисли за нея като за нещо различно от просто Хенри. — Така да кажем…
Но вниманието на Дънфорд вече беше привлечено от мисис Симпсън, която го уверяваше, че е в Станидж Парк повече от двадесет години и знае всичко за имението — е, поне за къщата — и ако той се нуждае от нещо…