След което изчезна като куршум, молейки се дамата да не я е видяла.
Хенри изтича по стълбите и нахлу в стаята, без да помисли за обитателите й. Бавно я застигна ужасяващата истина, че Дънфорд е само наполовина облечен.
— Боже — прошепна тя, зяпнала голите му гърди. — Много съжалявам.
— Хенри, какво се е случило? — попита тревожно той, забравил за пяната за бръснене върху лицето си.
— Божичко. Извинявай. Аз ще… ще застана в ъгъла с гръб към теб.
— За Бога, Хенри, какво има?
Тя го зяпаше с огромни сребърни очи. Той щеше да я приближи, помисли си. Щеше да я докосне, а беше без риза. Тогава със закъснение забеляза присъствието на камериера.
— Трябва да съм сбъркала стаята — съчини си набързо тя. — Аз съм в съседната. Просто… видях херцогинята… и…
— Хенри — започна Дънфорд с невероятно спокоен глас — защо не почакаш в коридора? Ние сме почти готови.
Тя кимна отсечено и почти излетя обратно в коридора. След няколко минути вратата се отвори и от нея се показа Дънфорд с изключително елегантен вид. Стомахът й се сви.
— Поръчах закуска — изтърси тя. — Би трябвало да пристигне всеки момент.
— Благодаря.
Той забеляза неудобството й и добави:
— Извинявам се, ако нашият необичаен престой тук те е притеснил.
— О, не — побърза да го увери тя. — Не ме е притеснил. Просто… аз… ами ти ми напомни за репутациите и такива неща.
— Както и трябва. Опасявам се, че в Лондон няма да намериш същата свобода, на която се радваше в Корнуол.
— Зная. Просто… — тя млъкна, благодарна, когато видя Хейстингс да се измъква от стаята. Дънфорд дискретно затвори вратата наполовина. Хенри продължи с висок шепот: — Просто зная, че не бива да те виждам без риза, колкото и добре да изглеждаш, защото това ме кара да се чувствам доста особено, и не бива да те насърчавам след…
— Стига — прекъсна я той със задавен глас и вдигна ръка, сякаш да спре невинно еротичните думи, които се изливаха от устата й.
— Но…
— Казах стига.
Хенри кимна и отстъпи, за да пусне ханджията да влезе със закуската. Двамата с Дънфорд гледаха мълчаливо, докато той сложи масата и излезе от стаята. Веднага след като седна, Хенри вдигна поглед към придружителя си и зави:
— Бога ми, Дънфорд, забеляза ли…
— Хенри — прекъсна я той, ужасен, че тя щеше да каже нещо прелестно неприлично, и че той няма да може да овладее реакцията си.
— Да?
— Яж си яйцата.
Много часове по-късно стигнаха околностите на Лондон. Хенри направо беше залепила лице на прозореца на каретата, толкова се вълнуваше. Дънфорд й показа някои забележителности, като я увери, че ще има достатъчно време да разгледа останалата част от града. Каза, че ще я изведе на туристическа обиколка веднага щом наемат прислужница, която да я придружава. Преди това ще я развежда една от неговите приятелки.
Хенри преглътна нервно. Приятелите на Дънфорд несъмнено щяха да са изтънчени хора, облечени по първа мода. А тя беше просто едно недодялано момиче от провинцията. Обзе я нерадостното усещане, че нямаше да знае какво да прави, когато се запознае с тях.
И със сигурност нямаше идея какво да им каже.
Това бе особено потискащо за жена, която се гордееше, че винаги знае какво да отвърне.
С приближаването на каретата към Мейфеър къщите ставаха все по-величествени. Хенри почти не успяваше да си затвори устата, докато ги зяпаше. Най-сетне се обърна към спътника си и каза:
— Моля те, кажи ми, че не живееш в някой от тези домове.
— Не живея.
Той й се усмихна накриво. Хенри въздъхна с облекчение.
— Но ти ще живееш.
— Моля?
— Нали не смяташе, че ще можеш да живееш в една къща с мен?
— Не бях мислила за това.
— Сигурен съм, че ще можем да те настаним при някой от приятелите ми. Просто ще те оставя да почакаш в моя дом, докато уредя всичко.
Хенри се почувства като пътна чанта.
— Няма ли да се натрапвам?
— В някоя от тези къщи ли? — той мръдна с вежда и махна с ръка към една от разкошните постройки. — Може със седмици да живееш там без някой да те забележи.
— Колко насърчително — промърмори тя.
Дънфорд се засмя.
— Хен, не се тревожи. Нямам намерение да те оставя на някоя зла вещица или бъбрива бабичка. Гарантирам, че ще си доволна от временния си дом.