Гласът му бе така дълбок и успокоителен, че Хенри не можеше да не му повярва.
Каретата зави по Халф Мун Стрийт и спря пред спретната малка градска къща. Дънфорд слезе и се обърна да помогне на Хенри.
— Ето — заяви той с усмивка, — тук живея.
— О, чудесно е! — възкликна Хенри с чувство на огромно облекчение, че домът му не е твърде разкошен.
— Не е моя. Взел съм я под наем. Струва ми се глупаво да купувам къща, когато имаме семеен дом тук, в Лондон.
— Защо не живееш в него?
Той сви рамене.
— Не знам, мързи ме да се преместя, предполагам. Сигурно трябва. Къщата почти не е ползвана от смъртта на баща ми.
Хенри се остави да я въведе в светлата и просторна гостна.
— Но наистина, Дънфорд — подхвана отново тя, — ако никой не използва къщата в Лондон, не е ли естествено ти да живееш в нея? Тази къща е много хубава. Сигурна съм, че наемът й е доста висок. Може да вложиш тези средства… — тя спря, когато осъзна, че той се смее.
— О, Хен — задъха се той, — остани си все такава.
— Можеш си спокоен, че ще си остана — тросна се тя.
Той повдигна брадичката й.
— Дали и други жени са така практични, чудя се?
— Повечето мъже също не са — отвърна тя, — а аз смятам, че практичността е хубаво качество.
— Такова е. Но що се отнася до къщата ми… — той я дари с най-дяволитата си усмивка, която завихри сърцето и ума й в замаяно объркване. — На двадесет и девет годишна възраст предпочитам да не живея под бдителен родителски взор. А между другото, избягвай да говориш за такива неща сред дамите от висшето лондонско общество. Смята се за вулгарно.
— Добре де, а за какво мога да говоря?
Той се поколеба.
— Не зная.
— Както не знаеше и за какво си говорят дамите, когато се оттеглят след вечеря. Сигурно е ужасно отегчително.
Той сви рамене.
— Тъй като не съм дама, никога не са ме канели да слушам разговорите им. Но ако си любопитна, можеш да попиташ Бел. Вероятно ще се запознаеш с нея този следобед.
— Коя е Бел?
— Бел ли? О, тя ми е много близка приятелка.
Хенри започна да усеща нещо, което обезпокоително много приличаше на ревност.
— Наскоро се омъжи. Преди беше Бел Блайдън, но сега е Бел Блекууд. Предполагам, че следва да я наричам лейди Блекууд.
Като се опитваше да не обръща внимание на облекчението, което изпита при новината за семейното положение на тази Бел, Хенри попита:
— А преди това е била лейди Блайдън, предполагам?
— Всъщност да, беше.
Тя преглътна. Всички тези лордове и лейди малко я изнервяха.
— Недей да тръпнеш пред синята кръв на Бел — посъветва я весело Дънфорд, като отиде до една затворена врата в другия край на стаята, сложи ръка на дръжката и отвори. — Бел е изключително скромна, а пък и съм сигурен, с малко уроци ще можеш да вървиш с изправена глава не по-зле и от най-добрите сред нас.
— Или най-лошите — промърмори Хенри, — според случая.
И да я беше чул, Дънфорд не даде признак за това. Хенри го проследи с поглед, когато той влезе в стая, която изглежда бе кабинетът му. Наведе се над бюрото и бързо запрелиства някакви листа. Тя го последва, любопитна, и дяволито се настани отстрани на бюрото.
— Какво гледаш там?
— Много си любопитна.
Тя сви рамене.
— Просто писма, които са се насъбрали, докато ме нямаше. И няколко покани. Искам внимателно да подбера първото ти събитие.
— Страхуваш се да не те изложа ли?
Той вдигна рязко поглед и когато видя, че тя само го дразни, на лицето му ясно се изписа облекчение.
— Някои от мероприятията във висшето общество са убийствено скучни. Не искам да ти направя лошо впечатление през първата ти седмица в обществото. Например това — той й показа една снежнобяла покана. — Музикална вечер.
— Но аз мисля, че ще ми е приятно да посетя музикална вечер — възрази Хенри. — Да не говорим, че вероятно няма да се наложи да разговарям през по-голямата част от вечерта.
— Не и когато я изнасят братовчедките ми Смайт-Смит — натърти той. — Миналата година отидох на две такива и то само защото обичам майка си. Присъдата, мисля, беше, че след като човек чуе Филипа, Мери, Шарлот и Елинор да свирят Моцарт, ще разбере как би звучала композицията, изпълнена от стадо овце.
Той потрепери от отвращение, смачка поканата и я пусна небрежно на бюрото.
Хенри забеляза кошче, което предположи, че се използва за изхвърляне на хартия, взе смачканата покана и я метна в него. Когато топката хартия улучи целта си, Хенри нададе тих победоносен възглас, като сключи длани и ги вдигна във въздуха в триумфален поздрав.