Дънфорд само затвори очи и поклати глава.
— Божичко мили — заяви тя заядливо, — не очакваш от мен да оставя всичките си момчешки навици, нали?
— Да, сигурно си права.
Освен това, помисли той с прилив на гордост, не би и искал да ги оставя.
Час по-късно Дънфорд седеше в салона на Бел Блекууд и й разказваше за неочакваната си повереница.
— И ти нямаше никаква представа, че си неин настойник, докато не пристигна завещанието на Карлайл след седмица и половина, така ли? — попита Бел невярващо.
— Ни най-малка.
— Дънфорд, не мога да не се засмея на мисълта за теб като настойник на млада дама. Ти, защитник на девича чест? Какво невероятно положение.
— Не съм чак толкова разпътен, че да не мога да насоча една млада дама в обществото — отвърна той и изпъна гръб. — А това ми напомня за две други неща. Първо, за израза „млада дама“. Хенри, трябва да призная, е малко необичайна. И второ, ще се нуждая от помощта ти, не само от подкрепа. Трябва да намеря място, където да я настаня. Не може да остане в ергенското ми жилище.
— Да, да — махна с ръка тя. — Разбира се, че ще й помогна, но искам да знам защо е толкова необичайна. Освен това, Хенри ли я нарече?
— Съкратено от Хенриета, но не мисля, че някой я е наричал с цялото й име, откакто се е научила да говори.
— Има известен стил — каза Бел замислено. — Стига да може да го покаже.
— Несъмнено може, но ще й трябват малко напътствия. Досега не е идвала в Лондон. А настойницата й починала, когато е била само на четиринайсет. Никой не я е учил как да бъде дама. Повечето нрави на цивилизованото общество изобщо не са й познати.
— Е, ако е умна, това няма да е трудна задача. А щом ти я харесваш толкова много, съм сигурна, че няма да ми е неприятна компанията й.
— Не, убеден съм, че ще се разбирате прекрасно. Може би прекалено прекрасно — добави той с неприятно усещане. Внезапно си представи как Бел, Хенри и Бог знае колко още жени сформират обединение. Кой знае какво можеха да постигнат — или разрушат — ако работят заедно. Всички мъже ще са в опасност.
— О, я не се опитвай да ме раниш с това изражение на мъж под обсада — скастри го Бел. — Разкажи ми за тази Хенри.
— Какво искаш да ти кажа?
— Не зная. Как изглежда?
Дънфорд се замисли върху въпроса, чудейки се защо му е толкова трудно да я опише.
— Ами, има кестенява коса — започна той. — Тоест предимно кестенява. Има златни кичури. Е, не точно кичури, но под слънчевата светлина изглежда доста руса. Не като твоята, а… не знам, просто вече не е съвсем кестенява.
Бел се бореше с желанието си да скочи на масата и да танцува от радост, но понеже си беше стратег, нареди чертите на лицето си в любезна, но заинтересована физиономия, и попита:
— А очите й?
— Очите й ли? Те са сиви. Всъщност по-скоро сребристи, отколкото сиви. Но повечето хора биха ги нарекли сиви, предполагам — той млъкна за момент. — Сребърни. Очите й са сребърни.
— Сигурен ли си?
Дънфорд отвори уста, готов да каже, че вероятно са сребристосиви, когато забеляза подигравателния тон в гласа на Бел и отново я затвори. Устните на Бел помръднаха, когато тя потисна една усмивка.
— С радост ще я приема тук. Или още по-добре, ще я настаним в къщата на родителите ми. Никой няма да посмее да я закачи, ако майка ми й даде подкрепата си.
Дънфорд се изправи.
— Добре. Кога мога да я доведа?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, смятам. Не искаме да стои в твоята къща и минута повече от необходимото. Веднага ще отида у майка ми и ще се срещнем там.
— Отлично — отсече той и направи лек поклон.
Бел го проследи с поглед, докато той излезе от стаята, след което най-сетне остави челюстта си да увисне от шок, заради описанието на Хенри. Хилядата лири бяха нейни. Почти ги усещаше в ръката си.
Глава дванадесета
Майката на Бел, както очакваха, веднага взе Хенри под крилото си. Само че не можеше да започне да я нарича с галеното й име и предпочете да използва по-официалното „Хенриета“.
— Не че не одобрявам прякора ти — обясни Керълайн. — Просто съпругът ми също се казва Хенри и малко се затруднявам да наричам с това име момиче на твоята крехка възраст.