Хенри само се усмихна и я увери, че не възразява ни най-малко. Толкова отдавна не бе имала майчинска фигура, че би била склонна да остави Керълайн да я нарича и Есмералда, ако иска.
Хенри не желаеше престоят в Лондон да й хареса, но Бел и майка й силно я затрудняваха в усилията й да остане нещастна. Преодоляха страховете й с доброта, покосиха съмненията й с шеги и добро настроение. Липсваше й животът в Станидж Парк, но трябваше да признае, че приятелите на Дънфорд бяха внесли в съществуването й известно щастие, което дори не бе разбрала, че й липсва.
Беше забравила какво значи да имаш семейство.
Керълайн кроеше големи планове за новата си повереница и през първата седмица Хенри посети модистката, шапкарката, модистката, книжарницата, модистката, магазина за ръкавици и, разбира се, модистката. На няколко пъти Керълайн поклати глава и заяви, че никога не е срещала млада дама, която да се нуждае от толкова много дрехи наведнъж.
Поради което, мислеше си измъчената Хенри, сега бяха в магазина на шивачката за седми път в една седмица. Първите две посещения бяха вълнуващи, но сега вече беше изтощително.
— Повечето от нас — заяви Керълайн, като я потупа по ръката — не правят всичко това наведнъж. Но при теб нямаше друг начин.
Хенри се усмихна сковано в отговор, а мадам Ламберт заби поредната карфица в тялото й.
— О, Хенри — засмя се Бел. — Опитай се да не изглеждаш така измъчена.
Шивачката се опита да преглътне възмущението си, а Керълайн, многоуважаваната графиня Уърт, скри усмивката си зад дланта си. Когато Хенри отиде в задната стая, за да се преоблече, тя се обърна към дъщеря си и прошепна:
— Струва ми се, че това момиче ми харесва.
— Аз безспорно я харесвам — отвърна Бел твърдо. — И смятам, че и Дънфорд я харесва.
— Нима искаш да кажеш, че е заинтересован от нея?
Бел кимна.
— Не съм убедена дали той го знае все още.
Ако е така, определено не желае да го признае.
Керълайн сви устни.
— Крайно време е този мъж да се задоми.
— Аз съм заложила хиляда лири на това.
— Нима!
— Да. Преди няколко месеца се обзаложих с него, че до една година ще е женен.
— Е, трябва непременно да направим всичко възможно, за да превърнем нашата мила Хенриета в същинска богиня — сините очи на Керълайн проблеснаха дяволито. — Не бих искала единствената ми дъщеря да загуби такава голяма сума.
На следващата сутрин Хенри закусваше с графа и графинята, когато се отби Бел със съпруга си, лорд Блекууд. Джон беше красив мъж с топли кафяви очи и гъста тъмна коса. Освен това, забеляза Хенри с изненада, той куцаше.
— Значи това е дамата, заради която съпругата ми е толкова заета през последната седмица — каза той благосклонно, като се наведе и й целуна ръка.
Хенри се изчерви, защото не беше свикнала с този изтънчен жест.
— Обещавам, че скоро ще ви я върна. Почти приключих с уроците преди въвеждането ми в обществото.
Джон задуши смеха си.
— Така ли? И какво научихте?
— Много важни неща, милорд. Например, ако се качвам по стълбите, трябва да следвам джентълмена с мен, но ако слизам, той трябва да ме следва.
— Уверявам ви — отвърна той с невероятно сериозна физиономия, — че това е полезно знание.
— Разбира се. А ужасното е, че през всичките тези години съм вървяла грешно, без дори да зная.
Джон успя да запази каменното си изражение за още една реплика.
— Нагоре или надолу по стълбите грешахте?
— О, нагоре, несъмнено. Разбирате ли — наведе се заговорнически тя, — аз съм извънредно нетърпелива и не мога да си представя да трябва да чакам някой джентълмен, ако искам да се върна по стълбите.
Джон избухна в смях.
— Бел, Керълайн, мисля, че сте постигнали успех.
Хенри се обърна и смушка Бел с лакът.
— Забеляза ли, че успях да използвам „извънредно“? Не беше лесно, трябва да знаеш. А как беше флиртуването ми? Извинявай, че трябваше да използвам съпруга ти, но той е единственият джентълмен тук.
От края на масата се чу силно прокашляне. Хенри се усмихна невинно, обръщайки поглед към бащата на Бел.
— О, простете ми, лорд Уърт, но не мога да флиртувам с вас. Лейди Уърт ще ме убие.
— А аз няма, така ли? — попита Бел, а в ясносините й очи играеше смях.
— О, не, ти си прекалено мила.
— А нима аз не съм? — попита игриво Керълайн.