Хенри отвори уста, затвори я и после отново я отвори, за да каже:
— Мисля, че се докарах до известна безизходност.
— Каква безизходност?
Сърцето на Хенри подскочи при болезнено познатия глас. На вратата стоеше Дънфорд и изглеждаше поразително красив в светлобежови бричове и тъмнозелено палто.
— Реших да се отбия да видя как напредва Хенри.
— Справя се превъзходно — отговори Керълайн. — И ние много се радваме, че ни гостува. Не съм се смяла толкова много от години.
Хенри се усмихна безочливо.
— Много съм забавна.
Джон и графът се закашляха едновременно, вероятно, за да скрият усмивките си.
Дънфорд обаче не сметна за нужно да крие своята.
— Също така се питах дали би искала да се разходим следобед.
Очите на Хенри светнаха.
— О, бих искала, с най-голямо удоволствие!
След което развали ефекта, като отново смушка Бел и каза:
— Чу ли? Успях да използвам „с най-голямо удоволствие“. Безспорно глупав израз, но мисля, че най-сетне започвам да говоря като дебютантка.
Този път никой не успя да скрие усмивката си.
— Отлично — отвърна Дънфорд. — Ще дойда в два часа.
Той кимна на графа и графинята и каза, че няма нужда да го изпращат.
— И аз ще се сбогувам — заяви Джон. — Имам много работа тази сутрин.
Той целуна жена си по главата и последва Дънфорд.
Бел и Хенри се извиниха и се оттеглиха в гостната, където смятаха да преговарят титли и правилата за старшинство до обяда. Хенри никак не се радваше на този изглед.
— Какво мислиш за съпруга ми? — попита Бел, когато седнаха.
— Много е мил, Бел. Очевидно е много добър и честен човек. Чете се в очите му. Щастливка си с него.
Бел се усмихна и леко поруменя.
— Зная.
Хенри й се усмихна с ъгълчето на устата си.
— Освен това е доста красив. Накуцването е очарователно.
— И аз винаги съм смятала така. Преди ужасно се притесняваше от него, но сега мисля, че почти не го забелязва.
— Във войната ли е ранен?
Бел кимна и лицето и помръкна.
— Да. Има късмет, че изобщо е запазил крака си.
Двете се смълчаха за миг, след което Хенри внезапно каза:
— Малко ми напомня за Дънфорд.
— Дънфорд ли? — Бел примигна от изненада. — Наистина? Смяташ ли?
— Със сигурност. Същите кафяви очи и коса, въпреки че косата на Дънфорд може би е малко по-гъста. И ми се струва, че раменете му са някак по-широчки.
— Наистина ли? — Бел се наведе с интерес напред.
— Мхм. И е много красив, разбира се.
— Дънфорд ли? Или съпруга ми?
— И двамата — отвърна бързо Хенри. — Но…
Думите й затихнаха, когато осъзна, че ще бъде непростимо невъзпитано да каже, че Дънфорд очевидно е по-красивият от двамата.
Бел, разбира се, знаеше, че съпругът й е очевидно по-хубав, но нищо на света не би я зарадвало повече от това да чуе как Хенри възразява по въпроса. Тя се усмихна и промълви нещо, насърчавайки Хенри да продължи.
— Освен това — добави Хенри, с което напълно задоволи Бел, — беше толкова мило от страна на съпруга ти да те целуне за довиждане. Дори и аз знам достатъчно за висшето общество, за да ми е ясно, че това е нещо непривично.
Бел нямаше нужда дори да поглежда към Хенри, за да разбере, че й се иска Дънфорд да направи същото с нея.
Когато часовникът удари два, се наложи да разубеждават Хенри да не чака пред вратата. Бел успя да я накара да седи в гостната и се опита да обясни, че повечето дами предпочитат да останат на горния етаж и да оставят посетителите си да ги почакат няколко минути. Хенри не я слушаше.
Част от причината да чака Дънфорд с такова нетърпение беше новооткритото й самочувствие по отношение на личността й и качествата й като жена. Бел и семейството й явно изключително много я харесваха, а доколкото тя разбираше, те бяха много уважавани във висшето лондонско общество. И въпреки че постоянното суетене на Керълайн около косата и гардероба й можеше да бъде много досадно, то започваше да дава надежда на Хенри, че може би все пак е красива. Не зашеметяващо прекрасна като Бел, чиято вълниста руса коса и ясносини очи бяха вдъхновили поетично настроените хора от обществото да й напишат сонети, но със сигурност не беше съвсем непривлекателна.
С бавното нарастване на самочувствието си, Хенри започна да си мисли, че може и да има мъничък шанс да накара Дънфорд да се влюби в нея. Той вече я харесваше — това беше половината битка, нали така? Може би все пак можеше да се мери с дамите от обществото. Не беше съвсем сигурна как да предизвика това чудо, но знаеше, че ще трябва да прекарва колкото се може повече време в присъствието му, ако искаше да постигне нещо.