И затова, когато погледна часовника и видя, че часът е два, сърцето й заби по-силно.
Дънфорд пристигна в два часа и две минути и завари Бел и Хенри да четат справочника на Лебрет. Или по-точно Бел се мъчеше да накара Хенри да го чете, а Хенри се мъчеше да захвърли книгата през прозореца.
— Виждам, че си прекарвате добре заедно — провлече Дънфорд.
— О, много добре — отвърна Бел и грабна книгата, преди Хенри да успее да я пусне в един античен плювалник.
— Много добре, милорд — повтори Хенри. — Научих, че трябва да те наричам „милорд“.
— Де да говореше сериозно — промърмори той под нос. Подобно послушание от Хенри щеше да е забележително събитие.
— Не „бароне“ или „барон Станидж“ — продължи тя. — Явно никой не използва думата „барон“, освен ако не се говори за някого. Убийствено безполезна титла, мисля аз, щом никой не знае, че я притежаваш.
— Хенри, по-добре да ограничиш употребата на думата „убийствено“ — почувства се длъжна да й обърне внимание Бел. — Освен това хората знаят за титлата му. Точно за това става дума тук — тя посочи книгата.
— Знам — отвърна Хенри с гримаса. — И не се притеснявай, няма да кажа „убийствено“ пред хора, освен ако някой е прерязал артериите ми и има опасност да умра.
— Да, а и това също… — започна Бел.
— Знам, знам, анатомията също не се споменава пред хора. Опасявам се, че съм израсла във ферма, а там не сме толкова гнусливи.
Дънфорд я хвана под ръка и заяви на Бел:
— По-добре да я изведа от къщата, преди да я е подпалила от скука.
Бел им пожела приятно прекарване и те тръгнаха, а на благовъзпитано разстояние зад тях вървеше една от прислужниците.
— Много е странно — прошепна Хенри, след като стигнаха до площад Гросвенър. — Все едно ме преследват.
— Ще свикнеш — отвърна той и направи пауза. — Приятно ли си прекарваш в Лондон?
Хенри помисли, преди да отговори.
— Беше прав за приятелите си. Обожавам Бел. А лорд и лейди Уърт са ужасно мили с мен. Явно не съм знаела какво пропускам така откъсната в Станидж Парк.
— Добре — потупа облечената й в ръкавица ръка той.
— Но ми е мъчно за Корнуол — добави тя замечтано. — Особено за чистия въздух и зелените поля.
— И Руфъс — подразни я той.
— И Руфъс.
— Но радваш ли се, че дойде?
Дънфорд спря. Без да осъзнае, беше затаил дъх — толкова важно бе за него тя да отговори положително.
— Да — отвърна тя бавно. — Да, така мисля.
Той се усмихна деликатно.
— Само мислиш ли?
— Дънфорд, страхувам се.
— От какво, Хен?
Той се взря напрегнато в нея.
— Ами ако се изложа? Ако направя нещо неприлично, без дори да го осъзнавам?
— Няма, Хен.
— Но е възможно. И толкова лесно.
— Хен, Керълайн и Бел казват, че много напредваш. Те добре познават обществото. Щом те твърдят, че си готова за дебюта си, уверявам те, значи си готова.
— Дънфорд, те ме научиха на много неща, зная. Но също така съм наясно, че е невъзможно да ме научат на всичко за две седмици. И ако сгреша в нещо… — думите й заглъхнаха, а сребристите й очи бяха големи и блестящи от безпокойство.
Толкова много искаше да я притегли в обятията си, да постави брадичка на главата й и да я увери, че всичко ще бъде наред.
Но те бяха в обществена градина и той трябваше да се ограничи с думите:
— И какво ще стане, ако сгрешиш в нещо, дяволче? Да не би да свърши света? Да не пропадне небето? Едва ли.
— Моля те, не се шегувай с това — помоли тя, а долната й устна затрепери.
— Не се шегувам. Хен, исках само да кажа…
— Зная — прекъсна го тя със задавен глас. — Просто… е, на теб ти е ясно, че не ме бива много в женските работи и ако сгреша някъде, това ще говори лошо за теб. И за лейди Уърт и Бел, и цялото им семейство, а те са толкова добри с мен и…
— Хенри, стига — помоли настойчиво той. — Просто се дръж естествено. Всичко ще се нареди, обещавам.
Тя вдигна глава. След един дълъг миг, който му се стори вечност, най-сетне кимна.
— Щом казваш. Вярвам ти.
Дънфорд усети как нещо у него се надигна и попадна на мястото си, докато се взираше в сребристите дълбини на очите й. Тялото му се навеждаше към нейното и от всичко на света най-много му се искаше да погали розовите й устни с палец, подготвяйки ги за целувка.