— Дънфорд?
Тихият й глас го изтръгна от мечтанието. Той бързо закрачи отново с внезапно ускорен ход, така че Хенри трябваше да тича, за да не изостава. По дяволите, прокълна се той наум. Не я беше довел в Лондон, за да продължи да я съблазнява.
— Как върви попълването на новия ти гардероб? — попита неочаквано. — Виждам, че носиш една от роклите, които купихме в Корнуол.
Хенри не успя да отговори веднага, стъписана от внезапната смяна в тона на разговора.
— Много добре — отвърна тя. — Мадам Ламберт довършва последните преправки. Повечето трябва да са готови в началото на следващата седмица.
— А обучението?
— Не съм убедена, че може да се нарече обучение. Не ми изглежда като особено благородно начинание наизустяването на чинове и правила за старшинство. Предполагам, че все някой трябва да знае, че по-младите синове на маркизите стоят по-долу от по-старите синове на графовете, но не виждам защо това трябва да съм аз — тя се насили да се усмихне с надеждата да върне доброто настроение. — Макар че на теб може да ти е интересно да научиш, че бароните са по-висши от председателя на Долната камара на парламента, но не и от синовете на маркизите, опасявам се, и младите, и старите.
— Тъй като стоях по-долу от тях и когато бях обикновен гражданин без титла — отвърна той, благодарен, че разговорът се върна в сферата на ежедневието, — няма да се измъчвам, задето все още са над мен, ако мога така да се изразя.
— Но трябва да си придадеш господарска величавост при следващата ти среща с председателя на Долната камара — нареди Хенри с усмивка.
— Шегобийка.
— Зная. Вероятно трябва да се науча да се държа по-сериозно.
— Но не с мен, надявам се. Аз те харесвам такава.
Познатото замайване се появи отново.
— Все пак трябва да науча още някои неща — уточни тя, като погледна косо.
— Какви например?
— Бел твърди, че трябва да се науча да флиртувам.
— Не се и учудвам — измърмори той.
— Тази сутрин направих кратко упражнение със съпруга й.
— Какво?!
— Е, не на сериозно — побърза да обясни Хенри. — И със сигурност не бих го направила, ако не беше напълно очевидно, че е лудо влюбен в Бел. Изглеждаше безопасно да изпробвам умението си върху него.
— Стой далеч от женени мъже — нареди сурово той.
— Ти обаче не си женен — забеляза тя.
— Какво, по дяволите, имаш предвид?
Хенри погледна разсеяно към витрината на магазина, покрай който минаваха, преди да отгърне:
— О, не зная. Сигурно, че трябва да се упражнявам с теб.
— Сериозно ли говориш?
— О, хайде де, Дънфорд. Не се дърпай. Ще ме научиш ли да флиртувам?
— Според мен и сама се справяш чудесно — промърмори той.
— Смяташ ли? — попита тя с изражение на чисто щастие.
Тялото му веднага откликна на сияйната радост, изписана на лицето й, и той отново си нареди да не я поглежда. Никога повече.
Но тя дърпаше настойчиво ръката му и молеше:
— Нали ще ме научиш? Моля те.
— Добре де — въздъхна той със съзнанието, не това не е никак добра идея.
— О, великолепно! Откъде да започнем?
— Времето е прекрасно днес — започна той, без да успее да вложи особено чувство в думите.
— Така е, но аз мислех, че ще работим върху флиртуването.
Той я погледна и веднага съжали. Очите му някак винаги се плъзгаха надолу до устните й.
— В повечето случаи — започна той, като си пое неравен дъх — флиртът започва с най-обикновени светски разговори.
— Така ли? Добре. Тогава започни отново.
Той си пое дълбоко дъх и каза с равен тон:
— Времето е прекрасно днес.
— Несъмнено. На човек му се приисква да излезе навън, не смятате ли?
— Хенри, ние вече сме навън.
— Представям си, че сме на бал — обясни тя. — И може ли да влезем в парка? Може би ще намерим пейка, на която да седнем.
Дънфорд мълчаливо зави към Грийн парк.
— Може ли да започнем отначало?
— Ние не стигнахме много далеч.
— Глупости. Сигурна съм, че ще успеем, когато навлезем в нещата. И така, аз казах, че времето кара човек да поиска да излезе навън.