— Не, Хенри — отсече Дънфорд с много нисък, много опасен глас. — Не смятам, че е разумно да упражняваш женските си чарове върху Нед.
— Мислиш ли? — попита тя весело. — Според мен е идеален кандидат.
— Би било много опасно за здравето ти.
— Това пък какво означава? Не мога да си представя братът на Бел да ме нарани.
— Но аз ще те нараня.
— Така ли? — прошепна тя. — Какво ще направиш?
— Ако мислиш, че ще отговоря на този въпрос — излая той, — значи си слабоумна, ако не и побъркана.
Очите на Хенри се разшириха.
— Божичко.
— Божичко, именно. Сега ме слушай внимателно — започна той с опасно впит в очите й поглед. — Ще стоиш далеч от Нед Блайдън, ще стоиш далеч от женени мъже и ще стоиш далеч от всички женкари в списъка на Бел.
— И от теб ли?
— Разбира се, че не от мен — тросна се той. — Аз съм ти настойник, мамка му.
И той захлупи устата си с длан, почти невярващ, че е изгубил самообладание дотам, че да я изругае.
Хенри обаче явно не забеляза вулгарната му реч.
— Значи всички женкари?
— Всичките.
— Тогава към кого мога да насоча усилията си?
Дънфорд отвори уста с намерението да изреди списък с имена. За своя изненада не успя да се сети за нито едно.
— Все трябва да има някого — побутна го тя.
Той я изгледа ядосано, като си помисли как би вдигнал ръка и би избърсал това невъзможно радостно изражение от лицето й. Или още по-добре би го премахнал с устата си.
— Не ми казвай, че ще трябва да прекарам целия сезон единствено с теб.
Не беше лесно, но Хенри успя да скрие надеждата в гласа си.
Дънфорд внезапно се изправи, като почти я придърпа със себе си.
— Ще намерим някого. А сега да се прибираме.
Не бяха изминали и три крачки, когато чуха някой да вика Дънфорд по име. Хенри вдигна очи и видя една изключително елегантна, изключително добре облечена и изключително красива жена да върви към тях.
— Приятелка ли ти е? — попита тя.
— Лейди Сара-Джейн Уолкът.
— Някое от завоеванията ти ли е?
— Не — сопна се той.
Хенри прецени набързо хищническия блясък в очите на жената.
— Обаче й се иска.
— Какво каза? — нахвърли й се той.
Не й се наложи да отговаря, защото лейди Уолкът стигна до тях. Дънфорд я поздрави и след това представи двете дами една на друга.
— Повереница ли? — изчурулика лейди Уолкът. — Очарователно.
„Очарователно ли?“, поиска да отвърне Хенри, но си замълча.
— Каква семейна картинка — продължи лейди Уолкът, докосвайки Дънфорд по ръката — някак двусмислено според Хенри.
— Не съм сигурен, че „семейна“ е точната дума — отвърна той учтиво, — но със сигурност е ново преживяване за мен.
— О, без съмнение — съгласи се лейди Уолкът и навлажни устни. — Това изобщо не е в обичайния ви стил. Обикновено сте отдаден на по-атлетични — по-мъжествени — занимания.
Хенри така бе побесняла, че смяташе за чудо дето още не беше започнала да съска. Пръстите й неволно се свиха като нокти на птица, които много искаше да прокара през лицето на по-възрастната дама.
— Бъдете спокойна, лейди Уолкът — отвърна Дънфорд, — че намирам ролята си на настойник образователна и възпитателна за характера ми.
— Възпитателна за характера ли? Пфф. Колко скучно. Скоро ще се отегчите. Елате да ме посетите, когато това стане. Сигурна съм, че ще намерим начини да се забавляваме.
Дънфорд въздъхна. Друг път щеше с радост да се възползва от доста безсрамното предложение на Сара-Джейн, но сега, с Хенри до него, внезапно почувства необходимост да постъпи благородно.
— Кажете ми — пресече я остро той, — как е лорд Уолкът напоследък?
— Живурка си в Дорсет. Както винаги. Не е от никакво значение тук в Лондон.
Тя отправи последна съблазнителна усмивка, кимна мазно на Хенри и продължи по пътя си.
— Така ли трябва да се държа? — попита Хенри невярващо.
— В никакъв случай.
— Ами тогава…
— Просто се дръж естествено — сряза я той. — Дръж се естествено и стой далеч…